Многократно награждаваният американски писател от хърватски произход Йосип Новакович пристигна в София, за да представи книгата си „Курс по творческо писане”, която излиза на български език. Той е автор на сборници с разкази и есета и един роман, които му осигуряват място в антологиите „Най-доброто от американската поезия” и „Разкази с наградата О’Хенри”. Новакович е печелил престижни стипендии от Националния фонд по изкуствата и „Гугенхайм”. В момента е преподавател в Пенсилванския университет. Визитата му в България беше свързана и с участието като специален лектор в Созополския семинар по творческо писане, който фондация „Елизабет Костова” организира всяка година.

-Г-н Новакович, книгата ви предлага съвети и упражнения по творческо писане. Това означава ли, че всеки може да стане писател, стига да поработи върху способностите си?
- Всеки може да усвои уменията за писане до известна степен, както всеки може да се научи да играе тенис. Изисква се учител, който да ти покаже бекхенд с две ръце и как да завършваш движенията, но няма гаранция, че след това ще спечелиш турнир. Подобно е и с писането. Има основи на творческото писане. Съществуват много начини да пишеш, но някои са много смислени и, изглежда, са валидни за повечето хора. Това са много ефективни парадигми.

-Кой елемент от повествованието ви беше най-трудно да развиете като писател?
-Сюжетът. Живял съм на различни интересни места - хърватски и американски градове, така че лесно бих могъл да намеря страхотна обстановка за историите си. Колкото до героите –познавам интересни хора, които да използвам и да трансформирам, като им добавям измислени черти. Това никога не ми е било трудно. Но интересните и достатъчно засукани събития ми отнемат доста повече мисъл и работа. Окуражих се, когато чух едно изречение от Скот Фицджералд: „Героят е сюжет, сюжетът е герой.” Обмислих го – наистина има смисъл в него. После прочетох няколко истории и се убедих как този принцип може да проработи. Ето една проста библейска история например - не можеш да опишеш Свети Павел, без да разкажеш как е бил ослепен на път за Дамаск. За да кажеш кой е той, трябва да дадеш сюжета, голямата история. И обратното – щом дадеш историята, имаме него, героя.
Така че това е много ефективен принцип, който може би невинаги сработва. Романът ти може да е напрегнат и без страхотен герой, но той все пак трябва да е достоверен – с определена психология и мотивация. Хубаво е човек да се замисля за това, когато пише. Понякога студентите ми имат в историите си много хора, които правят разни неща, но аз, читателят, не мога да разбера кой какво иска. Става объркващо. Героите трябва да са въвлечени в историята, за да бъда въвлечен и аз като читател.

-Кое е по-лесно - да преподаваш творческо писане или просто да пишеш?
-Понякога е лесно да пишеш, друг път – да преподаваш. Всяко занимание си има своя специфика. Харесва ми да преподавам, но не прекалено много. То е стимулиращо, но е различно от писането. Познавам великолепни учители, които са преподавали твърде много, а пишат малко. Може би прекаленото обмисляне на всяка стъпка от творческия процес те прави скован. Трябва да се улучи правилната доза – тогава се постига градивен начин на писане. Иначе прекалено добре долавяш какво ти се удава и какво не, така че нещата не се получават. Всичко е въпрос на мярка. Това е като да осолиш и да подправиш ястието си, за да стане вкусно. Ако прекалиш, не можеш да го ядеш.

-Някои писатели казват, че вдъхновението изведнъж ги сполетява, докато седят в ресторант, и започват да пишат на салфетка. Няколко седмици по-късно, когато приключат, имат бестселър. Доколко успешното творческо писане е резултат от талант и доколко – от труд?
-Изглежда, има разделение между писателите по отношение на темперамент, манталитет и техника. Някои хора трябва да планират всички части, затова правят проучвания и избират тема. След известно време изведнъж всичко си идва на мястото в едно цяло, но те много са работили предварително. Но я има и другата нагласа сред писателите – че аз съм просто флаш памет и директно изтеглям творбата от небесата, от Бога. Просто я свалям на софтуера си – от мозъка си. Е, би било много хубаво да е така, но не мисля, че се случва доста често. Трябва да добавиш и хардуер, за да се получи: любов към писането, може би опит в журналистиката, информация относно определена тема и т.н. Например, ако си преживял падането на комунизма в България, изведнъж ще се роди идея как да напишеш роман за това – все едно го „теглиш” от Бога, но всъщност ти имаш много информация и знания, така че да го сглобиш. За мен, тъй като не съм минал през този етап, би било много по-трудно да изтегля целия роман за един миг. Понякога има моменти на вдъхновение, но за много хора процесът е по-изкуствен: проучваш и мислиш. И в един момент нещата изведнъж се случват.
Норман Мейлър например, когато бил попитан дали трябва предварително да планира всичко, отговорил отрицателно. Трябвало му само да сложи двама души в една стая, които да си говорят. Това би могло да е достатъчно за цял роман, защото те ще са в някакъв конфликт. Ако са достатъчно интересни герои с велик конфликт, те ще създадат сюжета вместо теб. Някои писатели казват: „Трябва само да слушам героите си. Не ги контролирам напълно – те ме контролират и ми казват какво да правя.” Други твърдят, че това е глупост - техните герои са като роби в галера и правят каквото им е наредено. Авторът е богът, надзирателят.
Всички имат нужда от някаква динамична сила. За Мейлър тя се състои в това, как хората говорят, опитват да се наранят един друг, докосват се. За други това е любовта към историята, за трети – любовта към загадките.

-Как ще се отразят новите технологии върху книгите?
-Може би ще направим пълен кръг, започвайки от старата традиция. Днес има компютри, при които дори не трябва да набираш текста: просто говориш и компютърът изписва всичко. Накрая може би дори няма да трябва да четем - компютърът просто ще ни говори. Ние възхваляваме старата традиция като искрен, благороден и емоционален източник на литература. Може би това, което се случва в момента, не е трагедия. Може би ще се озовем пак там, откъдето сме тръгнали, но с повече технологии. Вярвам, че винаги ще има истории – независимо дали са написани на ръка или на компютър. Хората предсказват смъртта на писането още от времето на печатарската преса на Гутенберг. Всяка технологична новост, изглежда, е краят на традицията. Но очевидно пресата на Гутенберг само е ускорила създаването на литература. Интернет, вместо да убие писателските способности на хората, ги увеличава. Може би спада способността за четене, както и за продължителна концентрация, но хората пишат все повече. Непрекъснато набират съобщения, имейли и коментари във „Фейсбук“. Така че някакъв тип, който иначе би бил уличен гангстер, пише може би по пет страници на ден. А някоя кокетка, която би прекарвала времето си по магазините, всъщност пише по 30 страници. И може би ще стане отличен писател благодарение на новата технология. Интернет не ознаменува смъртта на писането – би могъл да ознаменува смъртта на четенето.

Интрервюто взе Боряна Гоцова