Станах в девет, изпих три чаши черно кафе, облях тила си с ледена вода и прочетох двата сутрешни вестника, мушнати под вратата на апартамента ми. Имаше няколко реда за Малой Лоса, но името на Нълти не се споменаваше. За Линдзи Мариот не пишеше нищо, освен ако съобщението не бе в светските новини.
Облякох се, изядох две рохки яйца, изпих четвърта чаша кафе и се огледах в огледалото. Още имах леки сенки под очите. Тъкмо бях отворил вратата да излизам, когато иззвъня телефонът.
Бе Нълти. Гласът му звучеше посрамено.
– Марлоу?
– Да. Хванахте ли го?
– Разбира се. Пипнахме го – замълча, за да изръмжи. – На магистрала „Вентура“, както ти казах. Да знаеш каква веселба падна, момчето ми. Два метра, като двукрил гардероб в раменете, на път за Фриско да видел панаира. На предната седалка на взетата под наем кола имаше пет шишета за къркане, а той бе наченал едното и си пердашеше със сто и десет километра в час. На разположение имахме само двама полицаи с пищови и палки.
Направи пауза, а аз прехвърлих няколко остроумни лафа наум, но нито един не ми се стори подходящ за момента. Нълти продължи:
– Та той се потренирал с ченгетата и когато се уморили и им се приспало, отпрал едната страна на колата им, хвърлил радиото в канавката, отворил нова бутилка къркане и заспал. След малко юнаците се събудили и започнали да го налагат с палки по главата около десет минути, без той да усети. А като се разбеснял, му закопчали белезници. Леснотия. Сега сме го оставили да се охлажда в килията. Обвиняваме го в пиянство зад волана, нападение срещу полицейски служител при изпълнение на служебните му задължения, два параграфа, злонамерена щета спрямо държавно имущество, опит за осуетяване на арест, нападение със средна телесна повреда, смущаване на реда и непозволено паркиране на щатска магистрала. Смешно, а?
– Кажи, какъв е гафът? Само да ме дразниш ли ми ги разправяш тия? – попитах аз.
– Това не беше Лоса – рече Нълти безжалостно. – Тази птичка се казва Стояновски, живее в Хемет, бил е тунелджия досега, на тунела Сан Джак. Има жена и четири деца. Да знаеш как се сърди. Ти какво правиш по делото Малой?
– Нищо. Имам главоболие.
– Когато се поосвободиш…
– Не мисля. Въпреки това благодаря. Кога ще приключи следствието за онзи негър?
– Какво те засяга? – рече Нълти присмехулно и затвори.
Спуснах се по булевард „Холивуд“, паркирах колата си и се качих на моя етаж. Отворих вратата на малката приемна, която никога не заключвам в случай, че имам клиент, който иска да ме почака.
Госпожица Ан Райърдън вдигна поглед от едно списание и ми се усмихна. Бе облечена в тютюневокафяво костюмче и бяло поло. На дневна светлина косата й бе чисто кестенява, а шапката й бе с дъно колкото чаша за уиски и периферия, в която можеш да загърнеш седмичното си пране. Носеше я под ъгъл приблизително четирийсет и пет градуса, така че крайчецът на периферията почти докосваше рамото й. Въпреки това изглеждаше красива. Може би именно поради това.
Бе на около двайсет и осем години. Имаше сравнително тясно чело, по-високо, отколкото се смята за изискано. Носът й бе малък и любопитен, горната й устна бе мъничко по-дълга, а устата й бе по-широка, отколкото трябва. Очите й бяха сиво-сини със златни петънца в тях. Имаше хубава усмивка, изглеждаше като че се е наспала. Хубаво лице, което няма начин да не се хареса. Хубава, но не чак толкова, та да се стига до бой всеки път, когато я извеждаш.
– Не знаех какво е работното ти време. И взех, та почаках. Доколкото разбирам, секретарката ти отсъства днес.
– Нямам секретарка.
Прекосих и отключих вътрешната врата, после включих звънеца, който звънеше, като се отвори външната.
– Да влезем в личния ми кабинет за размишления.
Тя мина пред мен с лек мирис на много сухо сандалово дърво и застана загледана в петте зелени картотеки, опърпания ръждивочервен килим, полупрашните мебели и не съвсем чистите мрежести пердета.
– Според мен имаш нужда от някого да отговаря по телефона. И от време на време да праща пердетата ти за пране.
– Ще ги пратя на куково лято. Седни. Сигурно ще си спестя няколко незначителни дела. И сума ти трамбоване. Пестя.
– Разбирам те – рече тя сдържано и внимателно постави голяма велурена чанта в ъгъла на покритото със стъкло бюро. Облегна се и взе една от цигарите ми. Докато й давах огън, си изгорих пръста.
Тя изпусна завеса от дим и се усмихна през нея. Хубави зъби, малко големички.
– Сигурно не си очаквал да ме видиш. Как е главата ти?
– Зле. Да, не съм очаквал.
– Полицаите добре ли се отнесоха с теб?
– Горе-долу, както винаги.
– Да не ти преча, а?
– Не.
– И все пак не мисля, че се радваш кой знае колко на посещението ми.
Напълних лулата си и се пресегнах за кибрита. Запалих внимателно. Тя ме наблюдаваше одобрително. Пушачите на лула са солидни мъже. Щях да я разочаровам.
– Опитах се да не те замесвам. Не знам нищо. Във всеки случай, вече не е моя работа. Снощи изтърпях унижението и се приспах с една бутилка, а случаят вече се разследва от полицията. Предупредиха ме да не се бъркам.
– Не ме замесваш – рече тя спокойно, – защото си мислиш, че в полицията няма да ми повярват как само от празно любопитство съм слязла в дола снощи. Ще подозират, че не ми е чиста работата и няма да ме оставят на мира, докато не се превърна в развалина.
– И на мен това ми мина през ума.
– И ченгетата са хора – рече тя ни в клин, ни в ръкав.
– Чувал съм, че отначало били такива.
– Ооо…тази сутрин сме цинични – дамата огледа помещението с безцелен, но старателен поглед. – Добре ли вървят нещата тук? Имам предвид финансово? Печелиш ли много… при такива мебели?
Изсумтях.
– Или да си гледам работата и да не задавам неуместни въпроси?
– И какво ще излезе, като питаш?
– Ето че и ти задаваш такива въпроси. Я си кажи, защо ме прикри снощи? Заради червеникавата ми коса и сините ми очи?
Не отговорих нищо.
– Сега ще ти задам още един въпрос – рече тя закачливо. – Искаш ли да знаеш чия е била нефритената огърлица?
Усетих как лицето ми се изопва. Мислих дълго, но не можах да си спомня със сигурност. И тогава изведнъж се сетих. Не бях й казвал нито дума за никаква нефритена огърлица. Пресегнах се за кибрита и запалих угасналата си лула.
– Не съм приритал. Защо?
– Защото аз пък знам.
– Аха.
– А бе, ти какво правиш, като ти се доприказва? Клатиш си краката ли?
– Добре де – изръмжах аз. – Дошла си да ми кажеш. Казвай.
Сините й очи се разшириха и за миг ми се стори, че се навлажниха леко. Прехапа долната си устна и остана така, забила поглед в бюрото. После сви рамене и ми се усмихна откровено.
– Е, добре, знам, че съм адски любопитна жена. Но в кръвта ми има жилка на копой. Баща ми бе полицай, Клиф Райърдън, полицейски началник на Бей Сити цели седем години. Предполагам, че е от значение.
– Май че се сещам. Какво стана с него?
– Уволниха го. Това разби сърцето му. Банда комарджии начело с някой си Леърд Брънет си избраха кмет. А на татко възложиха отдел „Досиета и самоличност“, който в Бей Сити е голям колкото пощенска марка. И татко напусна, пиля си времето няколко години и после умря. А скоро след него умря и мама. И от две години съм сама.
– Моите съболезнования.
Изгаси цигарата си. По нея нямаше червило.
– Губя ти времето само, за да ти стане ясно, че благодарение на татко спокойно се оправям с полицаите. Мисля, че трябваше още снощи да ти кажа. Тази сутрин, след като разбрах на кого е възложен случаят, отидох при него. Отначало ти бе малко сърдит.
– Нищо чудно. Дори да му бях казал цялата истина, пак нямаше да ми повярва. Само дето щеше да ме нахока.
Изглежда, тя се засегна. Станах и отворих и другия прозорец. Шумът от уличното движение нахлу на вълни като морска болест. Чувствах се отвратително. Отворих дълбокото чекмедже на бюрото, извадих служебната бутилка и си налях.
Госпожица Райърдън ме наблюдаваше с неодобрение. Вече не бях солидният мъж. Не каза нищо. Изпих си питието, прибрах бутилката и седнах.
– На мен не предлагаш – рече тя хладно.
– Извинявай. Няма дори единайсет. Нямаш вид на такава.
Момичето присви очи в ъглите:
– Това комплимент ли е?
– В моя кръг – да.
Замисли се. Отговорът ми нищо не й говореше. И на мен не ми говореше нищо, но след напитката се чувствах много по-добре.
Наведе се напред и бавно прекара ръкавиците си по стъклото на бюрото.
– Не би си взел помощничка, нали? Дори ако ти струва само по някоя добра дума от време на време?
– Не.
Кимна.
– И аз така си мислех. По-добре ще е да ти предам информацията и да си ходя.
Не казах нищо. Пак запалих лулата си. Това ти придава замислен вид, когато изобщо не мислиш.
– Първо на първо ми хрумна, че подобна нефритена огърлица ще има музейна стойност и ще е добре известна.
Държах запалената клечка във въздуха и гледах как пламъкът пълзи към пръстите ми. После леко духнах и я пуснах в пепелника.
– Изобщо не съм ти споменавал за нефритена огърлица.
– Да, но лейтенант Рандал ми каза.
– Трябва да му се сложи катинар на устата.
– Той бе познат на баща ми. Обещах му да не казвам.
– Но ми казваш на мен.
– Ти вече знаеше, глупчо.
Ръката й изведнъж политна нагоре, сякаш щеше да отиде до устата й, но стигна само до средата и после бавно падна надолу, а очите й се разшириха. Бе добре изиграно, но аз знаех още нещо за нея и това развали ефекта.
– Ама ти си знаел наистина, нали – изговори тя думите шепнешком.
– Мислех, че става дума за диаманти. Гривна, чифт обици, медальон, три пръстена, единият с изумруди отгоре на всичко.
– Нито е смешно, нито е умно.
– Нефритът Фей Цуи. Много рядък. Шейсет инкрустирани зърна, всяко около шест карата. На стойност осем хиляди долара.
– Имаш толкова хубави кафяви очи, а се мислиш за грубиян.
– Добре де, чий е и как разбра?
– Много лесно. Реших, че най-добрият ювелир в града вероятно ще го знае, и отидох да попитам управителя на „Блок“. Казах му, че съм писателка и искам да пиша статия за редките нефрити… версията ти е позната.
– И той повярва на червената ти коса и на сините ти очи.
Тя се изчерви до уши.
Добре де, въпреки всичко ми каза. Собственост е на една богата дама, която живее в Бей Сити, в едно имение на залива. Госпожа Луин Локридж Грейл.