Юлия Огнянова получи неотдавна наградата на Съюза на артистите "Икар" за цялостен творчески принос към развитието на българския театър. Отличаването на известната българска режисьорка съвпадна с постановката „Тапетите на времето“, която 86-годишната Юлия Огнянова реализира в Сатиричния театър. Спектакълът е своеобразно преклонение пред поета Константин Павлов.
Юлия Огнянова е родена във Варна. Първо учи медицина, а после се прехвърля в класа по режисура във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов". Завършва и театрознание в Москва, след което се завръща в България. По-късно работи като режисьор в театрите на Бургас, Пловдив, София (в "Трудов фронт" и "199"). Гастролира в Рига (СССР), Познан (Полша), Реджио Емилия (Италия), Париж (Франция). Преподава театрознание, режисура и актьорско майсторство за куклен театър във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов". Тя хвърля невероятна енергия в спектаклите, които прави за Родопския драматичен театър в Смолян - "Щуро племе", "Театрален дует", "Последният ординарец".
През 1996-1997 г. проф. Огнянова поставя в "Ла страда" "Бивалици-небивалици", а през следващия сезон прави в Народния театър "Лазарица" – заглавия, които предизвикват огромен интерес сред публиката.

- Г-жо Огнянова, спектакълът „Тапетите на времето“ ви върна към режисьорската работа. Чувствате ли се удовлетворена от резултата?

- Чувствам се напълняла с четири килограма! Това е истината. В резултат на продължителната работа качих килограми. Тази задача много ме тонизира. Може би защото намерих много допирни точки със самия Константин Павлов. Дори не усетих умора, въпреки че репетициите бяха продължителни.

- Правите ли някакъв паралел между „Тапетите на времето“ и друга ваша постановка от миналото?

- Да, с моноспектакъла за Роза Люксембург. Направихме го с актрисата Росица Данаилова, имаше много голям успех сред публиката. Игра се дълго време из цяла България. „Роза Люксембург“ бе сложна задача. Образът е изключително интересен, няма нищо общо със схемата на политическата личност. Става дума за свръхинтелектуалка, свръх, свръхидеалистка. Ние с Росица Данаилова трябваше да я покажем точно такава. Затова най-напред преведохме от немски писмата на Роза. Те ни бяха отправната точка. После започнахме да осмисляме материала. И от него се роди образът на една невероятна жена. Заслугата на Росица бе огромна – тя беше изключително красива, висока, стройна. И много задълбочена. Актриса, отдадена на театъра, която работи сякаш нищо друго не съществува около нея. И благодарение на нея богатият текст оживя! Текст без никаква политика! Защото и да е имало политика, аз съм я премахнала навреме.

- Говорите за заглавие, за което малцина от съвременните зрители ще си спомнят. Става дума за героиня от антифашистката борба. Останало ли е нещо от моноспектакъла „Роза Люксембург“?

- Не, не, дори текста го нямам! Аз съм такава - изработя нещо и го изоставям! И „Тапетите на времето“ ги нямам като текст. Настина в „Роза Люксембург“ става дума за жена, която се бори срещу фашизма, срещу една човеконенавистна политическа система. Но в моноспектакъла „Роза Люксембург“ нямаше дори помен от политика! А ако е имало, аз просто съм я резнала навреме. Защото самият образ бе изключително силен. Показваме героинята в затвора малко преди смъртта й. Там тя пише писмата, по които изградихме рецитала. А текстовете надхвърлят конкретната ситуация. Ето, това е силният характер! Богатство на личността, която те покорява изцяло.
Спомням си, имаше идея да бъде заснет телевизионен филм по моноспектакъла заради големия интерес на публиката. Щях да разполагам с три камери, което дава възможност да бъдат уловени интересни състояния. Но не стана, което е твърде жалко. Наистина бих могла да сравня Роза Люксембург с Константин Павлов. Става дума за силните характери, за нравствения максимализъм. Той е характерен и за двамата – той струи от образа на Роза Люксембург и от всичките интервюта на Константин Павлов. Този максимализъм никога не е изречен, той просто съществува.

- Правите интересна аналогия между две постановки, създадени в различно време, при коренно различни обстоятелства. Актрисата Росица Данаилова изцяло се е доверила на вас, за да изгради образа на Роза Люксембург. Как се разбирахте с актьорите, които участват в „Тапетите на времето“?

- За първи път работих с тия актьори, но не можах да ги запаля нито с Константин Павлов, нито с начина ми на работа. Те все искаха да започнем да поставяме мизансцена. Да кажа кой, къде, как, откъде да мине. Пък аз ги готвех те да го направят. Даже разбрах, че някои са настоявали директорът на театъра да удължи репетиционния период, защото им се виждало невъзможно да стане. Добре е, че постановката стана! Тия деца не могат да разберат, че не е важно да се изрече текстът, важното е какво искаш с него да кажеш – тоест зависи при какви обстоятелства изговаряш този текст. Едно към едно няма! Защото ако възприемаш нещата едно към едно, то е като само да илюстрираш текста. Едно към едно – това не е изкуство! Актьорът трябва да знае какво иска да каже точно чрез този текст.

- Вие сте живата история на българския театър. Налягат ли ви спомени за театралните колоси от миналото? Или за онзи прословут период от историята на бургаския театър, когато там са работили Вили Цанков, Методи Андонов, Леон Даниел, Юлия Огнянова?

- Ние се събрахме в Бургас, защото се харесвахме. Бяхме различни. И затова се привличахме. И Леон, и Методи, и Вили бяха много ярки. Затова критиката ги обвиняваше, че са далече от социалистическия реализъм, че са против властта. Което просто не беше вярно. Подчинявахме се на правилата – не можеш сам да избереш пиеса, без да я одобрят централизирано, не можеш да избереш автор, не можеш да пуснеш премиера, без да я е видял човек от съответния отдел. То си беше цензура, дефакто! Но правехме интересни спектакли, защото гледахме да сме далече от властта. Така, относително далече от властта, се събрахме в Бургас. Благодарение на Иван Башев, една голяма личност, за когото трябва да се пише и говори. Аз му подхвърлих да се съберем четиримата режисьори някъде в провинцията, далече от София. И той ни даде шанс – без да ни дава указания, без да ни поучава помогна да се съберем в Бургас.
Наляга ме споменът за Иван Кондов. Той беше затворен човек, но страшен актьор. И последното, което гледах с него, беше „Краят на книга шеста“ в Народния театър. Долу беше Апостол Карамитев, а горе беше той, Кондов, Великият инквизитор. С Чочо бяхме приятели, с Кондата - не. Отидох след представлението при Карамитев: „Чочо, миличък, извини ме! Но от европейските актьори, които съм гледала, кой превъзхожда Кондов?“ Да, питах се кой го превъзхожда и не можех да си отговоря, честна дума! Това беше последната ми среща с него, а не мога да я забравя, не мога!

- Има ли в днешно време актьори от ранга на тези големи творци, за които вие си спомняте?

- Имаме много добри актьори. И това е българска традиция. Помня, когато моят руски професор Павел Александрович Марков дойде в България, беше изумен от нивото на нашите актьори. Каза ми „Имате прекрасни актьори!“ Да ти го каже един мхатовец не е никак малка работа! Защото Павел Александрович беше наистина голям авторитет, голяма фигура в МХАТ. Признат не толкова в родината си, тогава Съветския съюз, но и в Европа, във Франция. Ние имаме не само добри актьори, но и добри режисьори. Неколцина – не искам да изреждам имена, са наистина много добри, аз съм им почитателка и се вълнувам за тях. И не става дума за моите ученици, защото за моите не бих го казала. Все едно е да говориш за децата си, за собствените си деца. Аз говоря за другите – като Лили Абаджиева, като Иван Добчев, като Маргарита Младенова. Така им се радвам! Харесват ми! И с трепет ги следя!

- Борбата за власт може би пречи и на хората на изкуството да покажат най-доброто от себе си?

- Ние сме талантлив народ. Но нямаме възпитание. Нито самочувствие. Защото откъде иде самочувствието? От това да бъдеш богат ли? Или да си непременно във властта? Чужда ми е борбата за власт. Не разбирам желанието на мнозина, особено хора на изкуството, непременно да бъдат в политиката. В различията си политиците започнаха да си приличат.
Ако нямаше корист в новите политици, те щяха да спечелят народа за цял живот. А те взеха най-лошото от своите предшественици. Затова човек трябва да се пази от властта.

- Политика и култура! Абсолютно ли се изключват тия две понятия?

- Не, не бива да бъдем крайни. Не може да се изключи априори политиката от културата. Неотдавна бях в санаториум в Банкя. Дойде Теди Москов и не зная по какъв повод спомена Стефан Данаилов в присъствието на старшата сестра. Тя извади едно тефтерче, вътре – снимка на Стефан. „Той беше нашият кумир“, каза тя. Аз се зарадвах. И се моля и сега: „Дано Стефан устиска, дано властта не го промени!“ Е, устиска! Защото маята му е такава, маята на целия му род е да бъдат добри хора. Сестра му Росица Данаилова, за която вече говорихме, е добра до наивност. А изкуството наистина има нужда от добри хора.

Интервюто взе Елиана Митова