За корав хляб трябват остри ножове

Двутомникът „365“ на Дончо Цончев излиза с логото на изд. „Захарий Стоянов“. Двата представителни тома са побрали разказите, есетата и миниатюрите на един от най-големите съвременни български писатели.
Двутомникът „365“ на Дончо Цончев излиза с логото на изд. „Захарий Стоянов“. Двата представителни тома са побрали разказите, есетата и миниатюрите на един от най-големите съвременни български писатели. Известен като „майстора на късия разказ“, Дончо Цончев с ненадминатото си перо показва и „Пространството ни“, и „Спасението ни“, и „Словото ни“, и „Зеницата ни“, и „Очакването ни“, и „Мечтите ни“, и „Победителите ни“, и „Враговете ни“, и „Правотата ни“, и „Величието ни“. И всичко ежедневно и съкровено, което преживяваме или пропускаме. Всичко това авторът ни го дава, но не наготово, а като повод за размисъл. „365“ съдържа истини – по една за всеки ден, или за цяла година, прочетена на един дъх. Важното е, че вътре в нас, след последната страница, остава убеждението, че вече наистина знаем „какво е това прочуто нещо, наречено „майсторлък“. Баща ми, в писмо: Е, най-сетне и ти имаш стабилно обществено положение. Имаш вече и добро име. Сега можеш да си позволяваш... само позволени неща. Пак той: Да можеш сам да избираш оковите си ­ това е свободата, сине. * Един приятел, както си седим в кафенето: Баща ми беше богат. Но той никога не каза, че е щастлив, защото до края на живота си мечтаеше да бъде художник. Аз съм художник. Но как да кажа, че съм щастлив, след като винаги съм бил беден? Две години по-късно, както си седим в кафенето, аз: Слушай, от онзи момент, в който човек насочва главното си внимание към печелене на пари, той започва да се нуждае от нещата, които не могат да се купят с пари. * Жена ми: Не мислиш ли, че след като човек си изработи чувство за мярка, той би трябвало да потърси и някаква мярка за чувствата? Пак тя: Защо пък “дневникът” на някого си? Не е ли по-точно “вечерникът”? И: Откакто започнаха да ти печатат работите, съвсем престана да се обаждаш. Пиши ми колко ти плащат на страница, та да си направя сметка колко писма ще мога да ти поръчвам на месец. Аз до нея: Не се занасяй. Остави ме покрай себе си да обезсмъртя и теб. Тя: Не ти ща безсмъртието аз. Искам си живота. * Казват, че от силния огън се топлели по-добре тези, които били по-настрана от него. Дали всички ние, които си вадим хляба все из далечните, забутани краища, не се топлим по-добре от силата на живота? * Знаех един жребец от поляните край село Сърница. Той ме смайваше със своята сила и красота. Същински змей! Не зная защо, по едно време го пуснаха на свобода сред стадо кобили. Само за няколко месеца този змей се превърна в една кранта. * В два случая имам желание да бягам от другите: Единият ­ когато никой не иска да се среща с мен. Другият ­ когато всички искат да се срещат с мен. * Ако вярваме в историята, една вечна мисъл остава над всичко. Мисълта, че зад нас е “славно и страшно” минало. Когато четем фантастика и перспективни програми, неизбежно е да установим, че пред нас е “трудното, но прекрасно” бъдеще. В такъв случай ние с е г а живеем в едно бивше бъдеще, което е трудно и прекрасно. Но и в едно бъдещо минало, което е славно и... страшно. * Интелигенцията може да се сравни с един лист, на който вече нещо е написано. Чистият бял лист, на който епохата ще сложи своите думи и знаци, е пак в пазвата на тези, които сега са дребни и безименни. * Съвременният читател е умен, зает и информиран. И най-важното: дълго лъган. Най-големите спекулации с човечеството са свързани с най-светите за човечеството неща. Фантастични жестокости, предателства, убийства са извършвани все в името на Бога, Свободата, Вярата, Народа, Братството, Равенството. Как да не се безпокои човек, когато премного започнат да величаят нещо? * Виждал съм грандиозни глупости от злато и сребро. И прекрасни неща от най-просто дърво. * Религиозните знаят, че пред бога сме равни. Войниците знаят, че пред смъртта сме равни. Една от най-хубавите истини, които засега знаем, е тази: ние и пред живота сме равни. Идваме еднакво голи, гладни и безпомощни. Растем еднакво устремени към онова примамливо неизвестно, което после ще се превърне в тъжни спомени. Нас впоследствие ни разделя само начинът, по който се трудим. Нас ужасно много ни разделят различните начини, по които свикваме да мислим, постепенно умирайки. * Приятно е да смаеш сто души интелектуалци с едно изискано и бляскаво писание за нещо си. Толкова е приятно, колкото е трудно например да примамиш стотиците хиляди интересуващи се от книги, заемащи местата си на стадиона двеста минути преди началото на мача, да им внушиш, че и в твоята работа също така има чудесни неща, като, да речем, вкарването на един гол, и тъй, полека-лека, да ги запознаеш с рожбите на своето безсъние, да ги направиш по-умни, по-зрящи, по-мислещи ­ да ги издърпаш с още една крачка от сънения, тъжен полумрак, в който те не са виновни, че са се родили, и от който сме излезли всички или се опитваме да излезем. * С кафето горе-долу се научихме ­ вече слагаме по-малко захар. А с думите? * Всъщност творчеството не е ли само едно умение да върнеш на света онова, което вземаш от него? * Човекът си е баш като пушката ­ колкото по-силно го затъпчеш, толкова по-силно гърми. * Отново баща ми: Моментът, в който си внушиш липса на сила, не е толкова страшен, колкото онова, което следва, ако наистина си повярваш. Пак той: Смисълът на живота ли? Ами че това е недоволството от самия живот. * Добрата проза е досущ като лечението у китайците и бедуините със златните игли. Достатъчно е едно убождане. Разбира се, трябва да се знаят три прости неща: къде, как и колко. * Много по-голямо майсторство се изисква да създадеш педала за газта, двигателя и комфорта на автомобила, отколкото да седнеш вътре и да натискаш педала. Тази работа остави на читателя. * И се поклони първо на себе си, ако можеш. * Смисълът на всичко, което си казваме сега, разбира се, е вече изказван. Навярно и това ­ също. И единственият смисъл да се казва нещо е надеждата, че то и след това ще трябва да се казва. А може би печалната увереност. * Съседът ми в Нови хан: И да се сдерат, не могат ми плати по-малко, отколкото я им работим. * Намразването на собственото легло има много тясна връзка с броя на тези, които си пуснал в него. * Човек трябва да живее просто, но това става все по-сложно. * Човек, който има всичко, обикновено няма себе си. * Не бой се от това, което си. Опасността е в онова, което изглеждаш. * Майка ми: Не е работата в целта, а в мига. Ама кой да го разбере навреме. Пак тя: На човека, сине, нищо не можеш да му дадеш. Можеш само да му вземеш ­ това е цялата проклетия. * Докато се опитвах да живея от моята смелост, имах само неприятности. И то големи. Сега разчитам на вашия страх. * Мисля, че успях да бъда две неща ­ със сигурност: симпатичен докрай и поне толкова зъл. * Майсторите на словото ми приличат на фокусници, които вземат шепа най-обикновени камъчета от реката на живота, раздрусват ги в шепата си и като ги изсипят на масата, пред очите на другите се появяват не камъчета, а красиви, паметни и даже логични постройки от смисъл и утеха Тежко на народ, когато неговите майстори са безсилни да извършат тази “магия”. * Петер Юхас: Като вървя с жена ми по улицата, каквато е млада и хубава, имам чувството, че изневерявам с нея на всички други жени, които виждам. * В една ужасна нощ, в една колиба: Толкова те обичам, че въобще не знам дали си хубава. И на другия ден, по обед: Толкова си хубава, че въобще не знам дали те обичам. * Рецепта за истинския мъж: Срамът ти трябва да е по-силен от страха ти. * Човек мрази другите, защото мисли, че са като него. * Толкова съм уморен, че само ако го призная, и ще падна. * Невероятно сериозно взех нещата, когато играех ролята на черна овца. Сега, когато някои ми приписват роля едва ли не на кумир, не мога да си позволя същата грешка. * Растящата нужда от декларациите на околните е правопропорционална на растящия страх от околните. * А истинската обич, която храним към другите, е просто истинското ни самоуважение. * От намерението да се самоубиеш до чувството за пълно щастие има не повече от двадесет и четири часа. Пробвайте. * Без родовата атмосфера и без фамилните амбиции едва ли някой би направил нещо обществено значимо. * Човекът много бързо се оживотнява без семейството си и без рода си. * Най-много грижи полагаме, за да останем безгрижни. * Навършвам петдесет. И: Дяволът умира в мен. Хапе, рита. Кой на другия е в плен? Го питам. Смее се: Ще видиш. Но когато сам от себе си Си отидеш. * Всъщност хората се делят на две групи: Едните непрекъснато трябва да доказват. На другите непрекъснато трябва да им се доказва. * Най-голямата обществена опасност ли? Ами че привидното единодушие. * Как често човек с гримаса на погнуса бяга от онова, което после цял живот ще търси със сълзи в очите... * Грозните отношения виреят отлично в красивите къщи. * Писателят е две неща ­ със сигурност; Първо, той има изключителното право да мисли на глас и да съди. Второ, той има жестокото задължение да се държи сред околните така, че никое от възможните събития да не прекъсне и да не обезсмисли словото му. * Дъщеря ми: Татко, забранявам ти да ми позволяваш всичко. Пак тя: Една компания не може да бъде мъжка, ако в нея няма поне една дама. * Колкото по-малко успееш в живота, за толкова по-малко ще те ругае жена ти. * Съвестта на една нация никога не е фикция, само че невинаги се вижда ясно в момента. * Най-лесно е да се живее трудно. * Човек не може да реши задачата. Той може да бъде само добър математик. * Щастието не е спирка, до която можеш да стигнеш. То е начин на пътуване. * А пък животът ­ много едро погледнато ­ е може би няколко мелодии, които разтапят душата независимо от възрастта на тялото. * Добре е всъщност само това, че по-рано беше още по-зле. * Високият пост във всички случаи увеличава това, което ти си всъщност. Ако си голям ­ прави те още по-голям. Ако си малък ­ прави те още по-малък. * Всеки, който смята, че родината му не е застрашена, е застрашен от родината си. * Когато ти стане хладно под душа, не намалявай студената вода, а увеличи топлата. * Ако един поет живее до двадесет и петгодишна възраст, той трябва да е непризнат. До тридесет и петгодишна възраст той може даже да е император. Но ако живее след четиридесетгодишна възраст, той трябва да е само симпатичен. * Вчерашните бунтари оставиха идеите си на днешните политици, да ги превърнат в дело. Утрешните политици ще осъществяват идеите на днешните бунтари. * Човек трябва да гледа със сърцето си, да мисли с очите си и да живее с ума си. * Другите обичат в мен това, което най-много ми пречи. * Най-понятното на този свят: че той е непонятен. * Животът ни е едно огромно, безкрайно намерение, което се състои от дребни, досадни, временни, пречещи му намеренийца. * Хората, които пият, за да забравят нещо, са също като нещастни гладни, които се замерят с хляб. * Виновен съм, значи живея. * Има само две състояния всъщност: победа и смърт. А щастието и нещастието, падането и издигането, похвалните думи и ругатните, бедността и богатството ­ това са все илюзии, които се мотаят някъде помежду им. * Наистина ли е имало хора, които за една идея са жертвали себе си, след като познавам такива, които заради себе си са готови да жертват всички идеи? * Целият номер: Да получиш всичко, което ти трябва, и да останеш господар на себе си. Надномерът: И тогава да се предадеш на някого, когото просто обичаш. * Смисълът не може да се загуби, защото това, което може да се загуби, не е смисъл. * Писател е този, който обича човека повече, отколкото човекът успява да обича себе си. * Истинският писател не е прокурор, той е адвокат на народа. А геният е обвиняем пред народа-прокурор. И жертва. * Като млад: Проклета възраст ­ да зависиш от старците. Като стар: Проклета възраст ­ да зависиш от хлапаците. * Ако в някои случаи властта чрез законност върши беззакония, то моралът във всички случаи ­ дори при беззаконието ­ е законност. * Спасението, може би едничкото: Искай и давай без мяра. И не разделяй тези две най-големи твои сили, а ги сложи в едното блюдо на везната. Защото в другото е седнала съдбата. * Не отваряй последната врата. Ще бъде ужасно да видиш, че и там няма нищо. * Имай тайни, на всяка цена. Не се преселвай изцяло в другите. Защото те лесно могат да те забравят и да си заминат нанякъде. Какво ще остане в теб тогава? * Не съм виждал голяма риба на повърхността. * Подслушан диалог в една дълбока пещера: Смъртта: хайде, зарязвай го вече живота. Животът: чакай, защо ми го вземаш, което имам все пак? Смъртта: защото ти го направи да не може да ходи, да вижда, да лети, да бяга, да плува, да си изкарва прехраната. Животът: да, но аз ще направя нови, други като него, и по-добри, по-силни. Смъртта: добре де, аз пък ще отворя място за тях. Разбрахме се, нали? * И една тънка нишка винаги се влачи след мен като паяжина, никога не напускам окончателно никое място, така полека-лека се оплитам и всички нишки ме теглят към всички места, с които уж съм се разделил ­ какъв е този пашкул, който сам си преда? Тези, които ядат корав хляб, трябва да имат остри ножове. Собствената ми любима мисъл Всичко, всичко ме е изоставяло. Дори и отчаянието.

Станете почитател на Класа