Някъде в джунглите на Уганда се крие международен престъпник. Издирван повече от 20 години заради своите престъпления. Той е най-търсеният човек в Африка. Името му е Джоузеф Кони. Според световните мироопазващи организации Джоузеф Кони е абсолютен терорист, който може да се сравнява единствено с Осама бин Ладен. Според своите подчинени той е месия. Бивш религиозен водач, със способности на шаман, Кони сформира своята армия през 1987 година и обявява „свещена война” на властта в Кампала. Правителството на Уганда предприема множество прочистващи операции срещу „Божия армия за съпротива”, но в крайна сметка опустошителната дейност на групировката е довела до изселването в бежански лагери на близо 2 млн. души. През октомври 2005 година Международният наказателен съд издава разпореждане за арест на бунтовническите лидери, много световни организации също издават своите присъди срещу дейността на Кони. Обявен за официален враг на САЩ и издирван в Европа за военни престъпления. Но и в момента конфликтът в Северна Уганда е основна причина за тежката хуманитарна ситуация в региона. Джоузеф Кони, самопровъзгласил се като посланик на Бога, отвлича хиляди деца през последните 20 години. Със своята армия от непълнолетни войници Кони води една безсмислена война, напада села, подпалва училища и отново отвлича момчета, за да попълва редиците на армията си. Британският журналист Матю Грийн, кореспондент на „Файненшъл таймс” в Западна Африка, запленен от мита и многобройните истории за генерал Джоузеф Кони, се впуска в своето опасно до безразсъдност пътуване, за да намери и покаже на света терориста пророк Тревата стърчеше над главите ни, само след няколко минути се озовахме на друго, по-голямо сечище. Клоните се сплитаха високо над нас, един кошер от дънер се клатеше от тях. Риек и неговият антураж седяха на редица столове, точно както в оня видеофилм от неговата предишна среща с Кони. Той бе натикал туловището си, усмихваше се със същата усмивка с дупки от липсващи зъби и имаше същия вид. Срещу него стоеше един празен стол. Думите на Карлос изплуваха в съзнанието ми – неговото описание за дванайсетгодишни момчета с мачете, млади момичета с пушки, плискането на светена вода, консултациите с духа: „Според мен този човек е психопат. Може да се смее с теб и да е много сърдечен, да казва, че наистина иска мир, а в следваща минута да се ядоса, да вика и да отправя заплахи и да се заканва, че ще нареди всички да бъдат убити. Бодигардовете на Риек вървяха из сечището; дори Джоузеф имаше пушка. Гората изглеждаше изключително мирна във вечерната светлина. Чакахме в мълчание, докато високата трева се разклати и бойците на Кони излязоха на сечището. Един млад бунтовник, облечен с тренчкот, закопчан до врата, и шапка като мекица, закрепена върху фитилите на главата му, приближи към нас. Очите му бяха сурови, лицето безизразно. Друг носеше яке за ски, трети бе с риза с поло яка. Всички бяха с пушки. Израженията им бяха като маски. Сетих се за Моузес. Веднъж той ми бе казал, че в гората носел „военно лице“. Тези млади мъже бяха същите. Те бяха свикнали да крият чувствата и личността си дълбоко заключени като всички добри войници. Бунтовниците оформиха един периметър, копие на този, подреден от антуража на Риек, и една група от по-възрастни мъже тръгна към столовете. Един от тях изглеждаше значително по-стар от другите, лицето му бе дълго и тържествено, клепачите тежки. Носеше чиста, леко провиснала униформа, лъскави кафяви ботуши и шапка с фуражка върху посивялата си коса. Всеки сантиметър от него подсказваше, че е военен, единствената му украса бе един златен пръстен. Той стисна ръцете на Риек и всички седнаха. – Искаме да видим вашия шеф – каза Риек. – Той все още е с делегатите – отговори мъжът. – Все още имаме да проведем някои разговори. Усмивката на Риек изчезна. – Аз съм тук, за да го представлявам – продължи мъжът. Говореше така тихо, че едва се чуваше, но аз разпознах дрезгавия глас от радиошоуто, което бях записал на моя i-Pod, „Джоузеф Кони е пророк“.