Кева Апостолова по стъпките на Багряна и Боян Пенев във Франция

Кева Апостолова е поетеса, призната и издавана в Европа. В шест френски списания миналата година бяха отпечатани нейни поетични творби, цикъл стихове бяха публикувани в Годишника на Сорбоната, а съвсем наскоро във Франция излезе от печат стихосбирката й „Временен текст” /" UN TEXTE PROVISOIRE"/poesie/ на парижкото издателство "L'une&L'autre " – всички в превод на Анелия Велева-Фат. Освен поетеса, Кева е и театрален журналист, главен редактор на списание „Театър”, тя е още драматург, автор на пиеси, поставяни у нас и в чужбина. Неотдавна тя се завърна от Брест, Франция и я помолих да сподели свои впечатления от посещението си там:
- Кева, как започна пътешествието ви до Бретан, Франция?
- Бях на частно посещение във Франция и по-специално в Бретан – град Брест, където бях поканена от поетесата и моя преводачка Анелия Велева-Фат и съпруга й Патрис Фат. Те ме очакваха в Париж и с колата потеглихме за Брест. Видях пейзажа на Нормандия, купихме оригинални сирена, спирахме да се снимам на Сена, пътуваща спокойно към океана. Разбира се посетихме и Базиликата "Св.Тереза" в Лизио...
- Какъв видя този северозападен край на Франция?
- Опознах и Бретан – имахме наситена програма, предварително изработена от Анелия , всеки ден с посещения на интересни места като архитектура, специфична атмосфера, бретанска наситеност, изложби, местни забележителности. Видях и последният построен френски замък, за съжаление пострадал от войната. Една неделя бях на служба в църквата „Свети Мишел” в Брест, където две монахини проявиха интерес към мен. Говорихме си затова, че въпреки, че аз съм православна, а те католици, богът ни е един...
В галерията на Брест имаше оригинален Айвазовски – нали е морски и пристанищен град – как така без божествената морска четка на големия маринист, както и платна от различни школи през времената.
- С какво те впечатли океанът?
Особено съм пленена от Атлантическия океан, в който вече съм влюбена. Самият дом на Анелия и Патрис е на брега му и когато сутрин ставах, веднага поглеждах към него – толкова различен и толкова красив всеки път. Донесох си вода от океана, поставила съм я в стъклен съд и краси дома ми в София. Не знам точно как да я съхраня – засега съм пробила отворче на капачето, за да влиза въздух, дано да е правилно- ще питам моя американски приятел и биолог Виктор Фет, той знае всичко, както и морския геолог проф. Веско Деков, който преподава в Брест и с когото се запознах сега във Франция. Искам стъкленият съд с океанската вода да не бъде в хладилника, а да украсява дълго време дома ми и да радва гостите ми.
- А с какво те плени океанът?
- С вълните си – всички вълни на Айвазовски бяха там и се показваха една след друг, ден след ден... Видях и вълни за сърф, а пред тях баща учеше десетгодишния си син на смелост... Бях предварително предупредена от Анелия да си нося гумените ботушки, така и направих, затова при приливите и отливите, на които присъствахме, можех да „джапам” във водата и да я галя с ръце. Усетих, че океанът обича съприкосновението с човешки ръце, обича да го галят – водата сякаш спираше и се увиваше с пяната си около пръстите и дланите ми. Ставаше тихо, чувах само как пяната ми говори нещо нежно, малките й бели мехурчета се разтваряха като устнички и целуваха ръцете ми. – Да, истинска любовна нежност между жена и океан! Така беше – любов между Кева и Atlantic_Ocean, ха-ха...
- Какви си донесе от Франция?
- Освен океанската вода, от Франция си донесох още три екземпляра от книгата ми „Временен текст”/ " UN TEXTE PROVISOIRE"/poesie/ на парижкото издателство "L'une&L'autre ", закупени от издателството с голяма отстъпка. Още преди да замина издателството ми беше вече изпратило в София тринадесетте авторски екземпляра от книгата ми. Тя е в превод на Анелия Велева. Исках да имам повече, за да подаря на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”, да имам и за личния си архив.
- Какво необикновено ти се случи в Брест?
- Всичко беше необикновено: пейзаж, въздух, небе, шум, меню и град, в който почти няма хора по улиците – те са в домовете или в колите си. И всички улици в Брест слизат надолу – към „морето”, както те казват на океана. Всички раси срещнах там. Не успях да гледам театър, защото местният е с по-особен статут и не е строго професионален, както ние си представяме реализацията на тази дума. Аз не съм жадна за театър – слава богу в София Явор Гърдев, Александър Морфов, Лили Абаджиева... ми „правят” хубав театър, който ме задоволява.
В Бретан видях и вървях на живо из божествените романтично-мрачни пейзажи на англичанина Джоузеф Търнър , известен като „художник на светлината”, повлиял много на френските импресионисти. Когато за часове слънцето се скрива – „идва” Търнър, а когато се покаже – по небето тръгват различни облаци на различни височини и небето ту се напълва с олово в различните му нюанси, ту с библейски къдрави облаци и пътуващи други заоблени или разтеглени по-малки. Заприличват за десетина минути на балкони от сгради на австриеца Хундертвасер. После небето се запълва с друго „ облачно население”, което все пътува – не се задържа за дълго...
- А какво те порази в Брест?
- В Брест има много самоубийци. Видях моста, от който избират да „летят” за последно – местната власт е издължила парапетите, направила ги е с желязна мрежа и като гледа човек – няма как да се лети от тях, но тези, които са решили, намират начин и ...политат...
- Френската кухня е всепризната, опита ли я, хареса ли ти?
- Последната вечер Анелия и Патрис ме заведоха на вечеря в много интересен ресторант - "Paul Germain" на централната улица на Брест – малък, екстравагантен, леко ексцентричен със своите собственици Пол и Сам, които сами готвят и сервират. По-точно Сам готви и прави изключително смелите си комбинации между гъши дроб и малини, както и между тлъста патица, картофи и обработени круши... В този ресторант на работен обяд Анелия, Патрис и цялата колегия на „Литералес” обсъждат ежегодните си литературни награди. Собствениците ми поискаха автограф и в почетната огромна книга написах на кирилица моите думи. Те бяха щастливи, че имат автограф и от български автор. Сам има руски корени и кирилицата не го впечатли много, дори разбра какво съм написала, докато Пол дълго се взира в буквите и откриваше по някоя позната...
- Какво беше най-емоционалното ти преживяване там?
- Емоционалният акцент на моето гостуване беше посещението на курортното малко селище le Pouldu – Бретан, където през 1925 година Елисавета Багряна и Боян Пенев напускат семействата си и прекарват ваканцията си на брега на океана. По този повод тя написва цикъла „Бретан”. Там на брега, където навярно са се разхождали Багряна и Боян Пенев, ние – аз, Анелия, Партис и новите ми приятели доц. Неда Декова и проф. Веско Деков четохме стихотворението „Бретан” на Багряна и всички плакахме... След това слязохме точно на брега, където в океана се влива река Laïta, възпята от Багряна в същия цикъл. Вълнението беше огромно. Там също е отсядал и рисувал Пол Гоген...


- Какво научи в дома на една българка – Анелия и на нейния съпруг, Патрис?

- В техния дом събрах много впечатления и нови приятели. Освен, че редовно сядаше на пианото и ни свиреше Шопен, Патрис ме научи как да ям френско сирене и да пия червено вино – бързо възприех уроците му, а Анелия е овладяла до съвършенство различни френски кулинарни специалитети. Изобщо – бях във Франция, където една от най-важните теми за обсъждане бе, разбира се, храната. Понеже Патрис е чист французин, в дома им няма кулинарни импровизации, а всичко си има своя ред. Например, ако има плодов десерт – започвахме с десерта, след това идваше крем супата, после познатото ни „второ”, след него – салатата, поднесена самостоятелно, след салата най-малко три вида сирена с хляб и чашка червено вино, и чак след това тестен десерт. Това се спазва ревностно, макар че младите французи не крият, че са изкушени и от Fast_food.
- Как продължава съвместната ви работа с Анелия като твой преводач?



- С Анелия очакваме скоро да получим резултат от едно друго парижко издателство за нова моя книга в неин превод - дано стане. Надявам се, както Анелия казва, това да е първото ми, но не и последно посещение на този магнетичен френски край.
Ако е рекъл Господ може да напиша цикъл за Бретан, но отсега знам, че моят ще бъде само ехо след „Бретан” на Елисавета Багряна.


Станете почитател на Класа