Романът „Клеймото” (1924 г.) на големия турски разказвач Решат Нури осветлява периода към края на Османската империя и идването на власт на младотурците и пресъздава достоверно промените, настъпили в социалния и политическия живот, както и наложената подмяна на традиционните морални ценности с нови, продиктувани от съвремието. Благодарение на присъщото за Решат Нури разказваческо дарование читателят съпреживява тази епоха не чрез директни авторови констатации и внушения, а чрез реалните, драматични и дълбоко лични съдби на героите.

Главният герой на романа Ифет е син на паша. Въпреки възпитанието, което получава, средата, в която живее и индивидуалното образование с частни учители в детските години, той носи в себе си заряда на бунта срещу неправдата. Обявяването на Конституционното управление нанася поражения на него и на семейството му. Одобрява от все сърце действията на младотурците, но и е неволен свидетел на гоненията срещу баща му, довели до фатален край. Това го довежда до духовен срив. Нещо повече, сам не предполага как едно предание, чуто в детството, може да преобърне целия му бъдещ живот. Приказката за двамата влюбени Фатма и Исмаил, който за да спаси честта на любимата си, се хвърля в студените води на воденичния вир, ще се повтори и в неговия живот – Ифет, макар и невинен се озовава в затвора, за да опази честта на красивата Ведия. В името на любовта, той извършва такава саможертва, която не само го бележи с клеймото на позора сред обществото, но и унищожава с един замах всичките му лелеяни мечти и надежди за бляскаво бъдеще. Животът му след затвора е изпълнен с премеждия и когато един ден пак среща своята любима, заради която не само е пожертвал достойнствто си, но е провалил и живота си, с огромна мъка проумява, че тя отдавна го е забравила. „Погубих целия си живот заради една химера.” – горчиво възкликва главният герой на финала.
Любовта е сляпа; и най-незначителното наглед необмислено действие е способно да провали цял един човешки живот – това е едно от внушенията на романа „Клеймото”.
Роман, който се изчита на един дъх.

Из "Клеймото"
Кой знае защо, татко не ни пускаше да ходим на училище. Преподаваше ни Махмуд ефенди — на ба-
тко Музафер до седемнайсетата, а на мен до четиринайсетата година. Освен това два пъти сед-
мично вземахме уроци по френски език от частния лекар на конака ни Израил бей.
С течение на годините Махмуд ефенди започна да измества Кямиаб калфа и в живота ми, и в сър-
цето ми. Човек добродушен, приятен, чистосърдечен, той смяташе, че най-голямото имане за вся-
ко същество е добротата и скромността. Имаше си един любим израз, повтаряше го доста често:
„Предпочитам синовете ми да бъдат убити, отколкото да станат убийци!“. Усещах, че Махмуд
ефенди обичаше мен повече от Музафер. Брат ми беше разсеяно, мързеливо, неприветливо момче.
Освен това беше арогантен, надут. Държеше се с Махмуд ефенди, все едно му е слуга. Преди пожара, докато навърша четиринайсетгодишната си възраст, животът ми в Аксарай, а после и в конака ни във Фъндъклъ, беше безрадостен и скучен.

Татко имаше сестра, една-две години по-малка от него, която живееше в наследения от съпруга
и чифлик „Дамладжък“, в Карамюрсел. Когато леля Хатидже остана вдовица с две дъщери, татко предложи да се пресели в Истанбул, но тя не се съгласи да си разпилява дома. Всяко лято татко разрешаваше на мен и на Музафер да отидем в чифлика „Дамладжък“ „за смяна на въздуха“. Аз учех уроците на Махмуд ефенди по математика само за да пресмятам колко дни ни остават до отиването ни в Карамюрсел. Учителят ме усещаше. Видеше ли, че по време на урока започвам да се притеснявам и да крия прозявките си зад тетрадката, ми подхвърляше:
— Я да ви попитам нещо, Ифет бей... Днес е дванайсети февруари. В началото на юни ще заминете за Карамюрсел... Пресметнете колко дни остават дотогава!
Или:
— Какво е остров? Нали от водата пред воденицата, дето е по пътя към „Дамладжък“, се подава късче земя... Ето, това е остров... А ако на няколко от тях изведнъж...
Думата „Карамюрсел“ ми въздействаше като магия. Щом я чуех, летните ветрове, наситени с
мириса на сухо зърно за посев, започваха да ме галят по лицето. За месеца, прекаран в чифлика, се разтоварвах от натрупаните през годината задръжки. Леля Хатидже ме обичаше много и затваряше очи за моите пакости.  Кямиаб калфа напразно се мъчеше да ме удържа, после £ ставаше ясно, че няма да излезе на глава с мен и ме оставяше на мира. В чифлика имаше три-четири ратайчета на
моята възраст. При нас идваха и няколко деца от околните бахчи. Формирах от тях цял батальон и
тръгвахме из околностите да ловим птички с ласа или риба в близката до чифлика река. Като ме ви-
деше с боси крака и остригана глава да се въргалям из житото, да се возя на диканята, да се катеря по дърветата, да се боричкам със селянчетата, батко ми Музафер страшно се ядосваше, караше ми
се и заплашваше:
     — Не ти подобава да играеш с толкова прости деца... Срам ме е от теб... Ще пиша на татко!
Горката Кямиаб калфа! Думи не стигаха да се оплаква какво теглеше покрай мен в „Дамладжък“.
Беше я страх да не ме сполети нещо лошо и отдалече вървеше подире ми. Катереше се запъхтяна
след нас по нагорнищата, трънаците покрай пътищата я дращеха по ръцете, раздираха  и полите.
Въпреки това моята бавачка не се ядосваше толкова много, колкото разправяше. Защото тъкмо
тя ме съжаляваше, че по цяла година стоя затворен в конака.
След тази „смяна на въздуха“ се връщах в Истанбул направо в невероятен вид. Прекалено неж-
ната ми кожа, типична за русокосите, добиваше слънчев загар и се лющеше на едри люспи. Пръ-
стите ми почерняваха от орехи, лицето, ръцете и краката ми се отрупваха със синини, рани, в стру-
пеи...