"Да разлаем кучетата" е първата премиера на театър "Българска армия". Пиесата е на Емил Атанасов,  режисьор Иван Урумов, сценография и костюми - Нина Пашова, музика -
Добрин Векилов - Дони.премиерата е на 8 октомври. Ето какво споделя за пиесата режисьорът Иван Урумов: „Световна глобализация или национална идентичност?” – това е въпросът!
Все по-често тези основни за човека и обществото фактори застават на две срещуположни, враждуващи страни. Хората и обществата в съвременния свят, като че ли изпадат в заблудата, че за да живеем заедно в едно „голямо село” трябва задължително и априори да изповядваме едни и същи ценности, вери, морални догми и да имаме едва ли не една и съща представа за това как да съществуваме. Това означава тотално да се унифицираме и обезличим, което ми се струва твърде опасна и позната идеология. И още по-страшното е, че това не се налага от някъде високо, от някой голям и силен, а започва да става един вид по вътрешно убеждение, като някакъв естествен подбор. А в своята същност, човекът е създаден да бъде различен и уникален. И обществата по своя национален, религиозен, както и по-какъвто и да било друг обединяващ ги признак, всъщност са създадени да бъдат различни. И именно всички тези различия ни правят индивидуални, уникални и точно за това ценни и нужни едни другиму. Ето защо, всеки със своята неповторима идентичност може да бъде ценен и ценен в това глобално село, в което цветното и пъстрото, а не сивото и скучното правят съществуването ни богато и красиво. Значи, вероятно смисълът е да се учим и обогатяваме взаимно, а не да се конфронтираме и делим заради това че сме различни. Следователно, въпросът не е: „… или …”, а е световна глобализация и национална идентичност – заедно и поотделно.
В  постановката участват Васил МИХАЙЛОВ, Иван НАЛБАНТОВ, Стефка ЯНОРОВА,
Борислав СТОИЛОВ (гост), Георги КАДУРИН, Милен МИЛАНОВ, Мирослав КОСЕВ, Веселин АНЧЕВ, Тигран ТОРОСЯН, Георги КЪРКЕЛАНОВ, Гергана ДАНДАНОВА, Анастасия ИНГИЛИЗОВА, Мирослав ПАШОВ

Ето какво споделя авторът Емил Атанасов на своя проект:
Февруари 2012 г., се бях качил на една стълба и боядисвах апартамента на мой приятел. Забелязал съм, че щом се зададе някоя криза на хоризонта, аз се качвам на стълбата и започвам усърдно да боядисвам, шпакловам, въобще бояджилък някакъв. Така съм преборвал не една и две кризи. Няма да ме уплаши и тази, си казвам, айде де. Търкалям си валяка по тавана и си мисля, мен криза не може да ме плаши, добре, другите хора какво правят? Не всеки може да бъде бояджия, тънка работа е тази. Гледам, умълчал се народът около мен, настръхнал, стиска зъби и мълчи. Друг народ да беше, щеше отдавна да скочи на протест. Нашият – не! Една година по-късно, през февруари 2013, разгеле на народа му писна най-сетне и взе да вдига глава. Но 2012 г. нямаше такова нещо. Ами ако се върнем по-назад преди 2012 – пак същото мълчание и овчедушие. Мисля си аз за народопсихологията, боядисвам си кротко, телевизорът работи като фон и тогава – като сега си го спомням, започнаха новините навръх Беси понеделник: „Така и така... еди-кое си българско село осъмна с жандармерия...“ Опа! Става нещо. Хвърлих баданарката и започнах да следя репортажа. От една страна – кукери, от другата – екоактивисти и гости от Брюксел, по средата - жандармерията налага кукерите. Аз знаех за този обичай, но си мислех, че щом Европа ни е забранила да си въртим кучетата един ден в годината, нашите са кротнали и са се предали, а те – не! Браво! Юнаци! Създали революционни комитети и тайно и полека съхранили обичая да тричат кучета. Еко защитниците обаче, ги разконспирирали и ги изпортили на Брюксел. Брюксел натиснал властта и жандармерията – бой! До този момент никоя медия не беше ни разкривала за втората част на обичая, как кукерите мажат хората с кучешки екскременти за здраве и берекет. Може би, от криворазбрано чувство за свян? Как така, велик народ като нашия, ще има толкова просташки обичай. Тази година обаче, една жена изскочи разчорлена от един селски двор и заплаши репортерката с думите: „Да ми се махаш от тук! Щом е за здраве и берекет ще се мажа с каквото си ща! Искаш ли и теб да мацна? Да видиш колко е хубаво?!“ Грандиозно! Така народът ни не се е опълчвал на Великите сили от Съединението на България насам. Останалото беше лесно и бързо. Българите се бунтуваме, само когато ни забранят да се мажем с лайна. Това на първи прочит. Каква драма, какво нещо?! Ами ако взема да разчопля нещата, това отвсякъде погледнато си е готова пиеса. И написах „Ден за тричане“.
С тази си скромна творба, искам да кажа на всички - всяко зло, всяка криза може да бъде преборена само ако останем верни на традиции и история. Нека до уши да сме затънали в говната, нека големите ни казват какво да правим, ние обаче трябва да се бунтуваме! Трябва ежегодно да тричаме и гоним бесовете от този свят! Защото пропуснем ли, дори и един, единствен път да го направим – СВЕТЪТ НАС ЩЕ ТРИЧА! Всичко ще се разпадне и ще отиде по дяволите... и ..., жална ни майка тогава...

Ритуал или насилие?
Тричането (наричано още бесене, цирене или церене) на кучета е ритуал изпълняван на Чисти понеделник, съвсем в началото на Великия пост. Разпространен е в Странджа, Източните Родопи, Пиринско и Централна България. Ритуалът е свързан с вярването, че кучето е посредник между човешкия и отвъдния свят, между доброто и злото. Ето защо, къпането на кучето по време на ритуала е задължително – водата пречиства и по този начин възстановява връзката между двата свята.

На 13.04.2011г. българският парламент прие поправки в Наказателния кодекс, с които инкриминира тричането с твърдението, че упражнява насилие над кучетата.