Големият италиански художник Салваторе Русо идва в България по покана на артистичния директор на музикалния фестивал „Моцартови празници Правец” – оперната прима Христина Ангелакова. Поводът е гостуването на Русенската опера в Правец с новата постановка на операта „Аида” на 15 август. Спектакълът е копродукция на Държавна опера Русе и Музикалния фестивал „Моцартови празници” в Правец.

Салваторе Русо е автор на костюмите. Верен на своя стил, той представя една класически издържана визия, съответстваща на епохата и спецификата в модата през този период до най-дребния детайл. В една голяма папка е съхранил всичко, което разказва за „Аида” и с огромна охота споделя защо например костюмите на Амонасро и Аида няма да бъдат в общоприетата „щампа” – по-близки до индианския, отколкото до автентичния африкански костюм.

В новата постановка изненадващо е и решението на танците в триумфалната сцена – заедно с режисьора Огнян Драганов избират реалистичната картина на африкански характерни танци, представени от робите. В тази стилистика са и балетните костюми.


Дотук с провокацията за „Аида”. Зрителите ще я видят първо в Русе на 13 август, а след това в Правец на официалното откриване на „Моцартовите празници”. Салваторе Русо се отличава със своята разпознаваема естетика – в неговите костюми дори несъвършената фигура се преобразява и възхищава на сцената. Художникът винаги се съобразява кой ще носи костюма и не може да приеме безразличието на колегите си, които понякога окарикатуряват големи артисти – често пъти те са готови да откажат ангажименти заради извратените прищевки на комплексирани режисьори и художници.

Запознах се със Салваторе Русо преди повече от 10 години. Той поставяше операта „Макбет“ на сцената на Софийската опера – негови бяха костюмите и сценографията. Вече бях гледала постановките с негово участие като костюмограф и сценограф – „Тоска”, „Джоконда”, „Мария Тюдор”, „Трубадур”. Любопитството често ме отвеждаше в гардеробните на Операта и винаги откривах нови и нови съкровища – костюми, които във времето бележеха история. Уникални, перфектно изработени и които и след 100 години пак щяха да носят отпечатъка на своя автор. Изпитвам огромен респект към художника Салваторе Русо, който съвсем сигурно успя да промени темпото и стила на работа в ателиетата на Софийската опера. Позитивен, енергичен, работохолик, фантазьор и толкова талантлив, че не знам откъде да започна. Доста по-късно се сприятелихме и всеки път художникът ме изненадваше с нови интересни факти от своята богата биография.

След „Макбет” Салваторе Русо дойде в България през 2004 година, за да направи костюмите за „Отело”. Тогава разбрах за неговото хоби – пеенето. Салваторе е започнал да взима уроци по пеене и по пиано, когато е бил на 60 години. Обяснява го простичко – толкова години само костюми и декори, в един момент му става скучно и решава да се върне към младежкото увлечение. Дори е имал два урока с великата Гена Димитрова, която с типичната за нея откровеност го посъветвала: „Салваторе, ти си голям художник, моля те, гледай си твоята работа! Пеенето остави на нас!“.

Това не ми попречи да организирам среща с публиката преди премиерата на „Отело“ в Софийската опера и Салваторе да пее заедно с режисьора на постановката Енрико Стинкели – тенор, радиоводещ, режисьор, музикален критик. Еуфорията около това събитие бе неописуема. Но не за всички – тогавашният директор на Софийската опера Борислав Иванов ми отказа тази среща-концерт да се състои в сградата на Софийската опера и се наложи да потърся друго подходящо място. Говорих с Елена Драгостинова – директор на Музикалния център „Борис Христов“ и определихме датата. Подготвих на двамата артисти картички за автограф и уточнихме репертоара за концерта. Притесненията на Салваторе бяха големи, защото Гена щеше да дойде. Вълнуваше се като малко дете! Спомням си как идваше при мен със свои записи, за да изберем заедно какво ще бъде най-добре да изпее. Сред многобройната публика бе и самата Христина Ангелакова. До ден днешен Салваторе си спомня за този необикновен концерт и най-вече за милата реакция на оперните прими – те го аплодираха възторжено и искрено, напълно заслужено.

След девет години Салваторе е отново в България и за първи път в Русе. Пътувахме към Пловдив, за да се срещнем с неговата асистентка – дизайнерката Меглена Илиева, и да се подготви работата на ателиетата в Русе по „Аида“. През целия път Салваторе и режисьорът Огнян Драганов фантазираха и си разменяха реплики от различни опери. Салваторе познаваше и знаеше наизуст не само басовите партии от оперите, които е поставял, пееше и ролите на партньорите. Вече знаех, че отново ще пее в Русе. На пресконференцията по повод тазгодишното издание на музикалния фестивал „Сцена край реката“ Салваторе изпя две арии – на Фиеско (от операта „Симоне Боканегра“ от Верди) и на Дон Базилио („Севилският бръснар“ от Росини) пред журналистите и пред своите млади „колеги“ певци. Присъстваха и всички от шивашкото ателие, с които творяха от сутрин до вечер. Дори умората не помрачи неговия ентусиазъм и удивителна енергия.


Не съм срещала такъв художник. Но изненадите не свършват дотук – неговите таланти не се изчерпват само с пеенето. До 24 годишна възраст Салваторе е танцувал балет и това обяснява неговото задълбочено познаване на танца и оттам – на танцовия костюм. Салваторе е правил костюмите за много балети, а в оперите неговите балетните платна са неповторими – всички си спомняме възхитителните костюми в „Танца на часовете“ от операта „Джоконда“, балетните сцени в операта „Отело“, които за първи път бяха поставени в София, бароковите балетни костюми в операта „Андре Шение“. С дни може да продължи разговорът със Салваторе Русо. Той обожава българските певци – съдбата го е срещнала с Борис Христов, с Гена Димитрова, с Райна Кабаиванска и с усмивка разказва различни истории.



Музиката, операта, балетът са вдъхновението на художника. А някога неговият баща е мечтаел да го направи банкер, който да наследи семейния бизнес. Не може да се каже, че не е послушал баща си – опитал е в продължение на една година. И е решил каква да бъде неговата съдба с риск да се лиши от бащината благословия – Салваторе е избрал Художествената академия. Издържал се е сам, като е танцувал. Дори не си представям такъв човек зад бюро. И светът е оценил неговия избор. А ние само можем да сме щастливи, когато отново срещнем Салваторе Русо – един голям приятел на България!

Салваторе Русо е един от най-известните италиански сценографи и костюмографи, чието име се свърза с успешни постановки в много оперни театри в Европа и Америка. Роден в Палермо, завършва Академията за изящни изкуства в Рим, професор по сценография и костюмография в Академията за изящни изкуства във Витербо. Дебютира като сценограф и костюмограф на балета Tre Canzoni Italiane в Римската опера (1962) по покана на диригентите Тулио Серафин и Джоакино Форцано. Създава сценографията и костюмите за многобройни оперни и балетни постановки, сред които: „Арлезианката“, „Кармина Бурана“, „Травиата“, „Манон“, „Трубадур“, „Риголето“, „Тоска“, „Бохеми“, „Кармен“, „Лулу“, „Франческа да Римини“, „Севилският бръснар“, „Набуко“, „Тоска“ и др. Участва в Liric Kairo Seasons, Международния фестивал в Пулчано, работи освен за Римската опера, също и за Театро Колон в Буенос Айрес, Greate Opera Theatre в Токио, Опера Сиатъл, оперните театри в Сао Паоло, Манаус и др. Автор на сценографията и костюмите за много телевизионни и филмови продукции в Италия и САЩ. В изключително богатата му творческа биография присъства и България с постановки в Софийската опера и балет на оперите „Мария Тюдор“, „Симоне Боканегра“, „Гуарани“, „Тоска“, „Джоконда“, „Макбет“, „Андре Шение“, „Отело“. Салваторе Русо притежава редица награди, сред които особено цени голямата италианска награда „Позитано“ за сценографията и костюмите на балета Masques Ostendes от Р. Влад и Дж. Корели (1970) и високото отличие Torre d`Argento, присъдено по повод 25-годишната му творческа дейност (1988).