„Една война – две съдби”. Така се казва книгата с мемоари, презентацията на която се състоя в Москва в навечерието на 68-годишнината от победата над хитлерова Германия във Втората световна война. Книгата има два автора – 93-годишният московчанин Валентин Иванов, който е служил по време на войната в съветските артилерийски части, и 90-годишният жител на германския град Драйайх Карл Кул, воювал в зенитната артилерия на Луфтвафе.
Валентин Иванов и Карл Кул са войници от една война. Но колко различни са спомените им. Мемоарите на Иванов „Войната през очите на лейтенанта” представляват така наречената „окопна истина”, живота на война във всичките му проявления – от трагични до комични. Трагичното, разбира се, е повече: Иванов е раняван 4 пъти и е загубил дясната си ръка в боевете за освобождаването на полския град Познан. Мемоарите на Карл Кул също са трагични. Кул е воювал на съветско-германския фронт и в края на войната е бил пленен, след което 5 години, заедно със своите съотечественици-военнопленици е работил в съветските мини за добив на въглища. Той си спомня обстоятелствата около неговото пленяване, което се е случило преди почти 70 години в Крим, толкова ясно, сякаш това е било вчера:

- Съветската артилерия обстрелваше нашите позиции с голяма точност. И ние трябваше да се крием в окопите. В района на Севастопол съветските войски се приближиха към нас. Ние бяхме притиснати до пристанището, като се опитвахме да окажем съпротива на съветските войски... на 12 май 1944 година трябваше да се предадем. Чакахме на брега. Появи се танк с екипаж от съветски войници. И ни казаха „Германски войници, предайте се. Сега сте съветски пленици”.

Иванов и Кул написаха мемоарите си преди няколко години, но сега те са под една обложка. Представяйки проекта, Валентин Иванов отбелязва:

- Това е безпрецедентен случай, когато книга пишат воювали един срещу друг по време на войната автори. Така и се запознахме с Карл. Бяхме противници във войната, но не сме били врагове. А още повече сега. Станахме приятели. В мен няма злоба за това, че загубих ръката си във войната. Това беше война. Нещо страшно...

Валентин Иванов не един път повтаря: „Надявам се, че повече на никого и никога няма да се наложи да пише своите спомени за войната”. На същото се надява и Карл Кул:

- Книгата служи за предупреждение за бъдещите поколения. Ясно е, че ние двамата няма да живеем още дълго, ние сме на повече от 90 години. Но се надявам, че младежта ще има късмета никога повече да не участва във войни, и да живее в мир.

Първото съвместно издание на мемоарите на Иванов и Кул излезе на руски език. И Карл Кул, пристигна в Москва на гости на Валентин Иванов. През май следващата година трябва да излезе немскоезичната версия на книгата „Една война – две съдби”. И полковникът от запаса Валентин Иванов смята да отиде в Германия – по покана на Карл Кул.