Младен Киселов е роден на 11 юни 1943 г. в Русе. Баща му е директор и драматург на Русенския театър, а майка му - помощник режисьор в операта. Първия урок по достойнство получава от баща си, който в края на 50-те години има смелостта да допусне на сцената на Русенския театър пиесата „Неспокойни дни“ на Борис Илиев. За онова време творбата е скандално смела - разказва за селянин, жертва на насилствената колективизация. След премиерата Илия Киселов е уволнен и принуден да напусне Русе. Разболява се и след няколко месеца умира. Младен Киселов е приет във ВИТИЗ, специалност режисура, през 1963 г. След спечелен конкурс заминава да следва в Москва. Завършва с отличие при един от най-големите руски театрални педагози – Анатолий Ефрос. Дебютира като режисьор през 1968 г. в Русе. Работи в театрите в Кърджали, Бургас, Пловдив, Шумен, Перник, . Пет години е главен художествен ръководител на Сатиричния театър. Постановките му в Народния театър „Лазарица“, „Опит за летене“ и „Образ и подобие“ на Радичков, „Дон Жуан“ на Молиер, „Бресткият мир“ на Шатров и „Сън“ на Иван Радоев се превръщат в хитове. От 1991 г. е професор по актьорско майсторство и режисура и ръководител на Катедра „Режисура“ в Театралната школа на Университета „Карнеги Мелън“ в Питсбърг, Пенсилвания. През 2001 г. Киселов постави в Театър 199 пиесата на Ингмар Бергман „Есенна соната“, като организира един от най-оспорваните кастинги за актьори. Следват постановки в Народния театър - „Веселите разплюеви дни“ и „Бетовен 21“. Носител е на „Аскеер 2006“ за режисура. В момента в Сатиричния театър поставя „Старчето и стрелата“ от Никола Русев. Премиерата е на 1 октомври. - Г-н Киселов, билетите за премиерата на „Старчето и стрелата“ вече са продадени. Изпитвате ли сценична треска? - Разбира се! Режисьорите също са хора и треската ги гони като всички останали. Репетираме успоредно с ремонта на театъра. Но духът е висок, а съставът е много силен. Актьорите работят по осем часа дневно с някаква особена радост. Причината е, че Никола Русев се връща отново на сцената. - Около вашите кастинги винаги много се шуми. Срещнахте ли трудност при избора на актьори? - Чувствам се вързан с идеята за кастинга. Той е добър и за съсловието, и за публиката. За „Старчето и стрелата“ подбрах актьори от няколко столични театри. Зрителите ще имат много повече творчески изненади, надявам се положителни, отколкото ако видят познати от други постановки състави. - Основната тема в „Старчето и стрелата“ е свободата. Възможно ли е творецът да запази своята независимост в днешно време? - За себе си бих казал, че се опитвам да си запазя свободата. Много е трудно в нашия взаимозависим и взаимообвързан свят това да се случи. Просто личната свобода е едно, а творческата – друго. И когато творим свободно и стигнем до някакъв резултат, се оказва, че всъщност трябва да започнем отново. - Последната ви постановка преди да заминете през 1991 г. за Щатите е „Образ и подобие“ на Йордан Радичков в Народния театър. Бихте ли се върнали отново към нея?. - „Образ и подобие“ имаше особена съдба и като пиеса, и като представление. Когато тя се появи, моментално беше оставена на рафта като нещо, което няма бъдеще. Мина доста време, в средите на интелигенцията се заговори за това произведение. Но никой не го беше чел, нямахме представа за какво става дума. По-късно текстът бе публикуван в едно от дебелите литературни списания. А появата му на сцената на Народния театър стана възможна чак след промените в политическата ситуация. Тогава, работейки представлението, всички си дадохме сметка, че то изразява една обществена реалност, променяща се пред очите ни. Осъзнахме, че значението на пиесата, написана в друга обществен контекст, вече е съвсем различно. Трябва да мине време, за да се върнем към това произведение и да видим по какъв начин то би звучало в една трета реалност. . - А можете ли да направите сравнение между тогавашната обществено-политическа ситуация и днешната? - Разбира се. Механизмите на обществото са хилядолетни. Както и цензурата. Често казваме: „Оо, ние работихме до 10 ноември с цензура и всичко беше под тази цензура“ И бъркаме идеологическата цензура с всички останали! От край време е така - който дава парите, той играе ролята на цензор. Това не зависи от обществения строй, то е свързано с човешката природа. Цензурата с главна буква е нещо, с което живеем през всички времена. Тя има най-различни видове и нюанси. Но няма творец в света, който да работи без цензура. Най-страшна обаче е автоцензурата. Ако някой ми каже, че твори без цензура, ще ми прозвучи странно. - Усетихте ли цензурата, когато започнахте да работите в САЩ? - Там попаднах на друг вид цензура, по-различна от нашата. Когато се опитваме да изразим себе си в творчеството, ние трябва да се справим с новия вид цензура, която е около нас. И тя е позитивен, не негативен момент. Тя е стимулиращ фактор. Тя е ограничението, което ражда измислянето, ражда изобретателството, ражда творчеството. Без ограничения няма творчество. Мисля, че това са го схванали много добре още древните, които са назовали за първи път идеята за диалектичната природа на света. В диалектиката се сблъскват две противоположни тенденции, две противоположни същности. Инг и янг, плюс и минус, Бог и Дявол. Без отблъскване от нещо, без съпротива - няма творчество, няма раждане. Разцветът на нашето изкуство преди 1989 г. се дължи на цензурата, която стимулираше мисленото по един много ефективен начин. - А какво според вас кара един българин, който е успял и преуспял в чужбина, отново да се връща тук? - За мен поне това означава завръщане вкъщи. Но нямам чувството, че връщайки се в България, оставям зад себе си затворена врата, че попадам в изолация, че потъвам в някакво блато или че се поставям в някакви тежки условия. Разбира се, връщайки се тук, ще почувствам промяната в стандарта на живота. Но тази промяна за мен означава твърде малко, за да мога да я приема като решаващо обстоятелство. Слава Богу, ангажиментите ми в професионален план отдавна са излезли извън пределите на една страна. Така че това за мен не е от такова значение, каквото би било, ако го обсъждахме преди, да кажем, 20-30 години. - За вас винаги се говори със суперлативи. Как се отнасяте към тези високи оценки на критиката? - Спокойно. Най-добре го е казал Брехт в едно интервю, където го питат защо след като е толкова известен и знаменит, продължава да се занимавате със същата работа. Той отговаря: „Аз продължавам да се опитвам да кажа и да покажа на хората чрез работата си колко е опасно да се живее“. Така че просто бих повторил неговите думи – живеенето продължава да е много опасно нещо за всички, наистина за всички. - Зад гърба си имате богат творчески опит. Можете ли да дадете формула как се става режисьор от висока класа? - Нямам такъв отговор. Заниманията с изкуство означават постоянно и неспиращо усъвършенстване, което всъщност никога не се постига. Животът, със сложностите, трудностите и грозното, което носи, поставя хората на културата пред нови изпитания. Светът не върви към по-добро, за съжаление! Затова стремежите на твореца няма да спрат никога. Времето отпреди 1989 година сега се е променило коренно. Но нещо е останало непроменено – как да стигнем до сърцето на човека, как той да бъде стоплен, как да му се помогне, за да съществува. С тази цел ще трябва да работим до последния ден, докато дишаме. Да си спомним какво са постигнали гениите в професията! В сравнение с тях ние си оставаме ученици. - Вече 6-7 години активно се намесвате в театралния живот на страната, който очевидно много добре познавате. Успяхте ли да добиете представа за съвременните български политици? - О, аз малко ги познавам. От вестниците и телевизията разбирам, че в съзнанието на днешните политици властва усещането, че трябва да се лови моментът. Краткостта на техния политически живот ги кара бързо да уреждат собственото си съществуване. - Това си е наш, български синдром? - Да, и той е разцъфнал още повече през последните 20 години, и продължава да цъфти. В този смисъл веднага ще направя връзката със „Старчето и стрелата“ – мисля, че пиесата на Кольо Русев има много остро съвременно звучене, защото вади на сцената политик, символ на беззаветното служене на страната си. Човек, за когото е най-важно добруването на страната. Мисля, че един такъв образ е добре да бъде показан днес на сцената. - Говори се, че ще се установите завинаги в България и дори ще оглавите Народния театър.? - Не мога да кажа ни да, нито не. Това е по-скоро разговор между мен и мои колеги от Министерство на културата и от театралното съсловие. Въпросът е дали бих участвал в конкурса за директор на Народния театър. Когато възникне конкурсната ситуация, тогава ще реша дали бих могъл да го направя. Обмислям и възможността да се върна в България. Имам твърде много планирани ангажименти, за да мога да кажа със сигурност „Да, ще остана“. Но така или иначе не съм преставал да мисля, че всъщност България е мястото, където се чувствам добре. След премиерата на „Старчето и стрелата“ буквално веднага пътувам, защото на 3 октомври имам уговорен ангажимент в САЩ Разговора води Искра КОЛЕВА