Голямата наша народна певица Янка Рупкина  бе удостоена с орден „Св. св. Кирил и Методий” – огърлие. Високата награда бе връчена на именитата изпълнителка от президента Росен Плевнелиев. Янка Рупкина е родена през 1938 година. През 1954 г. завършва средното си образование в техникум за медицински сестри в Бургас. В семейството й винаги се е пеело. Тя самата запява народни песни от малка и на 22 години печели първа награда от събора-надпяване в село Граматиково. Сред гостите на събора са и видни фолклористи, които я канят в София на конкурс на Ансамбъла за народни песни на Българското национално радио, който Рупкина печели. От 1960 г. в продължение на 30 години е негова солистка. Прави много записи за фонда на БНР, издава няколко грамофонни плочи в „Балкантон“, снима много филми за БНТ. В много от записите й се откриват варианти за съвременна интерпретация на фолклорното песенно наследство. Осъществява много модерни фолклорни проекти с трио „Спешен случай“, с композитора Димитър Пенев и с кавалджията Теодосий Спасов. Нейната песен „Калиманку, Денку“ в обработка на Красимир Кюркчийски впечатлява особено много швейцарския продуцент Марсел Селие, който я нарежда сред любимите си в поредицата албуми на „Мистерията на българските гласове“. В края на 70-те години заедно с Ева Георгиева и Стоянка Бонева създава трио „Българка“. Именно с трио „Българка“ Янка Рупкина печели световна популярност и представя българското народно пеене по целия свят. Самостоятелно и с триото осъществява съвместни проекти със световно-известни музиканти като Кейт Буш, Крис де Бърг, Джордж Харисън, Линда Ронстад и „Трансглобал ъндърграунд“.

- Честита награда, Янка! Отличавана си с толкова много награди и у нас, и по света. Какво е за теб да получиш орден „Св. св. Кирил и Методий”?
- Наградата ми е много скъпа, приех я с голямо вълнение. Самата церемония бе и тържествена, и трогателна. Едни напети момчета гвардейци ни посрещнаха – очите ми останаха в тях. Трогнаха ме и думите на президента Плевнелиев, който ми каза, че цени изключително много българския фолклор като наше национално богатство. Това бе първата ми лична среща с него. Развълнуваха ме и думите на министъра на културата Вежди Рашидов и на вицепрезидента Маргарита Попова. Признавам, приятно ми стана, че властта ме оценява и награждава. Едновременно с това искам да кажа някои много важни неща на властта.

- Какво би искала да кажеш на властта, по-специално на министъра на културата?
- Вежди Рашидов познава добре артсъсловието, той е отворен за общуване човек. Виждам в негово лице творец и държавник, готов да  подкрепя творците. Искам да му кажа, че материалното подпомагане на хората на изкуството е изключително важно.  Защото визитната картичка на България пред света е изкуството. Не индустрията, не строежите, а изкуството. В изкуството ние сме създали образци, с които всяка нация би се гордяла. А през последните десетилетия неговите създатели – българските творци, останаха на заден план. Десетки, стотици са моите колеги, които едва преживяват. И драматични актьори, и оперни певци, и оперетни, и народни.  Стотици са онези от съсловието, които си отидоха забравени, бедни, сякаш отритнати. Това е опасно за нацията.  Защото в индустрията може да се навакса, в строителството – също, но скъса ли се нишката в изкуството – връщане няма!  Зейва една яма, която с нищо не можеш да я запълниш.  Затова бих му казала на Вежди, че ми е страшно да се срещам с колеги, които изнемогват.  Убедена съм, че има механизми, които могат да преодолеят тази несправедливост. Един от тези механизми са персоналните пенсии. Но колцина са ги получили?!  И още един болен въпрос – младите творци. Не им ли подадем ръка, ще избягат от България! Всъщност те вече бягат! Закъде сме тогава, току-виж сме се стопили?! Изобщо нека властта се замисли по тия въпроси.
       
- Говориш за ямата между поколенията. Как се получи тя?
- Получи се, без да го усетим! И това е страшно. Моето поколение уважавахме много учителите си и родителите си. Помня, че в нашето селско училище дисциплината бе много строга. У дома ни учеха на същото – да уважаваме учителите си, да им се подчиняваме. Това не е било сляпо подчинение на волята, а убеденост.  Затова  целият ми клас от моето училище продължи да учи – всички са  с професии, все интелигентни и възпитани хора.
Това вече го няма.  В училището има насилие, дисциплината е под всякаква критика. Родителите са или заети, или тръгнали по чужбина,  няма кой да гледа децата. Няма го уважението, няма го респектът. Колцина от родителите обясняват на децата си, че не е  възможно да им купят всичко, че трябва да сме солидарни?! И така се изгуби връзката между поколенията и зейна ямата.

- А вие, хората на изкуството, можете ли да помогнете на младите да преодолеят тези проблеми?
- Естествено. С добрия пример. Като пристигнах в София за първи път, разходих се по някогашния булевард „Руски“, сега „Цар Освободител”.  Гледам и чета: ”Съединението прави силата”. Слава Богу и сега го пише.  Силно впечатление ми направиха тези думи, повтарям си ги постоянно и днес. Те са валидни за всичко. Например за нашия ансамбъл „Мистерията на българските гласове”. Когато седнем на масата да решаваме къде ще ходим, какви концерти ще правим – всички, ръка за ръка, нещата стават. Песните просто се леят. Няма значение кой какво обича, кой от каква партия е – бял, зелен, червен.... А тръгнат ли вражди между нас, певиците, всичко рухва. За доброто на ансамбъла трябва да се работим заедно. Не става всеки да дърпа за себе си, като орел, рак и щука. Имали сме такива случаи в ансамбъла,  и в малките състави, камерните, където съм работила. Трябва да си подаваме ръка – доброто да бъде повече от злото.   Нашият ансамбъл бяхме много сплотени, винаги намирахме най-доброто разрешение на споровете. Защото представяхме България. Когато човек съумее да овладее себе си, да отстъпва, да бъде солидарен – всичко се получава.

- Ще ти припомня датата  21 декември 1971 г. Страшната самолетна катастрофа, в която загина Паша Христова. Няма да се отърсиш от тоя спомен, и все търсиш истината? Минаха много години, останаха въпроси без отговор?
- Както за Кенеди излезе истината, след като почина, може би и при нас ще стане така – като изчезнем от белия свят всички, оцелели от катастрофата, може би ще бъде казана истината. Само че нас няма да ни има. А младото поколение няма и да се интересува от това.  Имам чувството, че нарочно тази истина се крие, не е възможно истинските причини да не са установени. Сравнявам катастрофата, която преживяхме, със случая с медицинските сестри в Либия. Цяла България застана зад сестрите, и властта се намеси, слава Богу, всичко завърши щастливо. Зад нас, пострадалите от тази зверска катастрофа, България не застана. Макар че ние тръгнахме за Алжир не на разходка, не на частно пътуване, а за да представяме България. Останалите живи от тази катастрофа трябва да получим пенсия, която да ни покрива поне лекарствата. Защото почти всички останахме в различна степен инвалиди.  Това е знак за уважение, за съпричастие.  Мнозина от пострадалите вече ги няма, останали сме 15 човека. Едва ли ще натежим на бюджета.

- Как се пази глас като твоя? Все така омайно звучиш, сякаш времето не те докосва?
- Бог ми пази гласа. Нито пазя режим, нито се лишавам от нещо. И любовта на хората ми дава сили. Точно в деня на церемонията, когато ме наградиха, късно вечерта се прибирам у дома с автобуса. Аз обичам да пътувам с автобус, че и да ходя пеша, защото често срещам познати хора и ми е приятно да си поговоря. Та, в автобуса ме спира едно младо момиче, поздравява ме за наградата, защото чуло по радиото, и ми иска автограф. Като му дадох автограф, се изпусна и попита: „Ама как, госпожо Рупкина, ходите пеша, кола и шофьор трябва да имате!“
Засмях се. Казах й, че много са ме возили и в лимузини, и със специални шофьори по света. Но аз никога не съм се държала като звезда, която непременно трябва да е на дистанция от хората, от своята публика. Затова не се занимавам и с менажери,  сама си уреждам концертите. Моята сила ми я дава публиката, тя ме зарежда.. Иначе няма да съм Янка Рупкина.

- Заминаваш за Дания, какво ще правиш там?
-Канят ме българи, които работят там, свирят. Един датчанин създаде оркестър, който свири само наша музика. С този оркестър ще пея. В Орхус пък има цял ансамбъл, който изпълнява българска народна музика. Заедно със Стоян Величков сме им гостували. Светът обича българската народна музика. На много места има изпълнители, които съвсем професионално се занимават с български фолклор. Гостувам, обучавам, помагам. Правя го с удоволствие.