„Дневник на утрешния ден“ на Сесилия Ахърн е магично лек и увличащ разказ за отговорността към бъдещето. Тамара Гудуин е умно, своенравно момиче, което има всичко. Когато баща й умира, нейният добре устроен свят се срутва - двете с майка й заминават да живеят в провинцията.
Тук тя попада на една чародейна книга-дневник, среща странни хора с още по-странни спомени, прави разтърсващи разкрития за миналото и без да иска, пораства...
Сесилия Ахърн е литературното събитие на Ирландия, нищо че е едва на 30 години. Преди да се отдаде на писането, тя завършва журналистика и връзки с медиите. Първия си роман
създава през 2002 г. и предизвиква сензация – „P.S. Обичам те“ става абсолютен бестселър и основа за нашумелия филм с участието на Хилари Суонк. Следват нови книги, които насърчават възторга на публиката и доказват, че първоначалната еуфория никак не е била случайна.

Казвам се Тамара Гудуин. Гудуин – добра печалба. Една от тези ужасни фрази, които ненавиждам. Или е печалба, или не е. Като „лоша загуба“, „горещо слънце“ или „много мъртъв“. Две думи, ненужно събрани заедно, за да кажат нещо, което може да се каже само с втората. Понякога когато казвам името си на хората, изпускам едната сричка: Тамара Гуд, в което има известна ирония, защото никога не съм била „добра“, или Тамара Уин, което подигравателно предполага късмет, какъвто просто нямам.
....
Не е възможно да съживя баща си. Опитах се, когато го намерих да лежи мъртъв на пода в офиса си – много мъртъв наистина – с посиняло лице, празна опаковка от хапчета до него и празна бутилка от уиски на бюрото. Не знаех какво правя, но притиснах устните си до неговите въпреки всичко и взех да натискам гърдите му яростно. Това не помогна.
Не помогна и това, че майка ми се хвърли върху ковчега му на гробищата по време на погребението и взе да вие и да драска лакираното дърво, докато го спускаха в земята, която между другото беше доста снизходително покрита с изкуствена зелена трева, сякаш целяща да ни залъже, че не го спускаха в червивата пръст за вечни времена. Въпреки че се възхищавам на мама за опита, сривът й и на гроба не го върна.
Не успяха да го върнат и безкрайните истории за него, споделени на приема след това, по време на конкурса за разказ на тема „Кой познава Джордж най-добре“, където приятели и близки се държаха като в телевизионно състезание, готови да скочат с: „Мислите, че това е смешно, чакайте да чуете това...“, „Веднъж Джордж и аз...“, „Няма да забравя, когато Джордж каза...“ Всички бяха толкова нетърпеливи, че накрая започнаха да говорят един през друг и да леят сълзи и червено вино върху новия персийски килим на мама. Стараеха се много, личеше си, и в известен смисъл той почти беше в стаята, но историите им не го върнаха.
Не се получи и когато мама откри, че личните финанси на татко бяха в почти същото състояние като него. Той беше фалирал; банката вече беше задействала процедурата за придобиване на къщата ни и всички други имоти, които той притежаваше, което принуди мама да продаде всичко – всичко, което притежавахме, за да изплати дълговете. Той и тогава не се върна, за да ни помогне. Така се убедих, че си е отишъл. Наистина си беше отишъл. Мислех си, че щом ни остави да преживеем всичко това сами – щом ме остави да вдишвам въздух в умрялото му тяло, щом остави мама да дращи по ковчега му пред всички и щом позволи да ни отнемат всичко, което притежавахме, значи наистина си беше отишъл завинаги.
Беше добро решение от негова страна да пропусне всичко това. Беше толкова ужасно и толкова унизително, колкото съм сигурна, че се е боял, че ще бъде.
Ако моите родители имаха цъфтящи пъпки, тогава може би, но само може би, щяха да избегнат всичко това. Но те нямаха. Нямаше никаква светлина в края на тунела или ако имаше, тя беше от приближаващ се влак. Нямаше никакви други възможности, никакви други начини да се действа. Те бяха практични, а нямаше практично решение. Само вярата и надеждата и някаква религиозност биха могли да помогнат на баща ми. Но той не притежаваше такива и затова, когато направи онова, което направи, на практика повлече всички нас в гроба заедно със себе си.
Смайва ме как смъртта, която е толкова мрачна и окончателна, може да хвърли светлина върху характера на човек. Прекрасните истории, които чух за татко през онези седмици, бяха безкрайни и трогателни. Бяха утешителни и ми харесваше да ги слушам в захлас, но ако трябва да съм честна, се съмнявах дали са верни. Татко не беше добър човек. Аз го обичах, разбира се, но знам, че не беше добър човек. С него рядко си говорехме, а когато го правехме, спорехме за нещо или той ми даваше пари, за да му се махна от главата. Той беше раздразнителен, често се сопваше, беше избухлив, налагаше мнението си на другите и беше доста арогантен. Караше хората да се чувстват неудобно, по-нисши, и това му доставяше удоволствие. В ресторант връщаше пържолата си три или четири пъти само за да види как се поти сервитьорът. Поръчваше най-скъпата бутилка вино и след това заявяваше, че то е корково само за да тормози ресторантьора. Оплакваше се на полицията от силния шум от партитата на нашата улица, какъвто изобщо не се чуваше, и ги разваляше само защото ние не бяхме поканени.
Не казах нищо от тези неща на погребението му, нито на приема у дома след това. Всъщност изобщо не казах нищо. Изпих бутилка червено вино съвсем сама и накрая повърнах на пода до бюрото на татко, където беше умрял той. Мама ме намери там и ме зашлеви през лицето. Каза, че съм я съсипала. Не разбрах дали имаше предвид постелката, или паметта на татко, но така или иначе бях сигурна, че той сам беше съсипал и двете.
Не изсипвам цялата си омраза върху баща си. Аз бях ужасен човек. Бях възможно най-лошата дъщеря. Те ми дадоха всичко, а аз рядко съм им казвала благодаря. Или ако съм го казала, едва ли съм го мислила. Всъщност не мисля, че знаех какво означава. „Благодаря“ означава, че оценяваш нещо. Мама и татко постоянно ми говореха за гладуващите деца в Африка, сякаш това беше начин да ме накарат да ценя нещо. Като гледам назад, осъзнавам, че най-добрият начин да ме накарат да оценя нещо е бил може би да не ми дават всичко.
Живеехме в съвременен палат с площ 650 квадратни метра, с шест спални, басейн, тенис корт и частен плаж в Килайни, графство Дъблин, в Ирландия. Моята спалня беше на противоположния край на къщата спрямо тази на родителите ми и имаше балкон с изглед към плажа, който не мисля, че някога поглеждах. Към стаята имаше баня с душ и джакузи, с плазмен телевизор – „Тайлвижън“, ако трябва да сме точни, в стената над ваната. Имах гардероб, пълен с дизайнерски чанти, компютър, „Плейстейшън“ и легло с балдахин. Щастливка.
А сега още една истина: аз бях кошмарна дъщеря. Бях груба, отвръщах, очаквах всичко наготово и дори още по-зле – мислех, че заслужавам всички тези неща само защото всички, които познавах, ги имаха. И за миг не ми хрумваше, че и те може би не ги заслужаваха особено.
Открих начин да се измъквам от стаята си нощем и да излизам, за да се срещам с приятелите си; спусках се от балкона по водосточната тръба върху покрива на басейна и след това ми оставаха няколко лесни крачки до земята. На нашия частен плаж имаше едно място, където с приятелите ми се събирахме да пием. Момичетата обикновено пиехме „Кукленски коктейли“ – съдържанието на шкафовете с напитки на родителите ни, смесено в една пластмасова бутилка. Като отсипвахме по няколко сантиметра от всяка бутилка, нямаше да заподозрат нищо. Момчетата пиеха какъвто сайдер докопаха. Също така се забавляваха с което момиче докопаха. Това обикновено бях аз. Имаше едно момче, Джони, което откраднах от най-добрата си приятелка Зоуи – баща му беше известен актьор и, признавам си, само заради това му позволявах да си пъха ръката под полата ми за около половин час всяка нощ. Въобразявах си, че един ден ще имам шанса да се срещна с баща му. Но това никога не стана.