Актуалната поредица „Духовност и усъвършенстване“ на изд. „Колибри“ изненада читателя с необичайно увлекателно и „трезво“ пътешествие в света на окултното. „Един гадател ми каза“ (превод: Дария Карапеткова, цена 18 лв., 368 стр.) е вълнуващ разказ за последствията от едно предсказание. През 1976 г. в Хонконг журналистът Терцани случайно попада на гадател, който го предупреждава, че седемнайсет години по-късно ще бъде застрашен от катастрофа със самолет. Защо това проклятие се оказва благословено, каква е съдбата на кучетата във Виетнам и как се празнува Нова година с Дявола, ще узнаете от тази книга, богата на любопитни факти за живота в Югоизточна Азия – живот на границата между древните култури и неумолимата глобализация и модернизация...
Тициано Терцани (1938–2004) е популярен италиански журналист, писател, есеист, кореспондент на „Дер Шпигел“ в Азия, традиционен сътрудник на „Кориере дела сера“. След 1994 г. се установява трайно в Индия. Признава, че с практиките на окултното „винаги е бил в студени и дистанцирани взаимоотношения“. В настоящото четиво чудатите прорицания и атавистични вярвания се превръщат в повод авторът да предприеме едно завладяващо пътуване към себе си и смисъла на битието.

Животът винаги ни дава шанс. Проблемът е да съумеем да го разпознаем, а понякога не е лесно. Моят например по всичко приличаше на проклятие. „Внимавай! През 1993 година съществува голям риск да умреш. През тази година не се качвай на самолет. Не се качвай в никакъв случай“, ми каза един гадател.
Това стана в Хонконг. Срещнах онзи възрастен китаец случайно. Тогава тези думи, естествено, ме бяха впечатлили, но не си ги сложих на сърце. Беше пролетта на 1976 г. и 1993-та все още изглеждаше далечна. Аз обаче не забравих посочената година. Тя остана в съзнанието ми като датата на една среща, на която още не си решил дали да отидеш или не.
До момента бях живял в Азия без прекъсване повече от двайсет години – първо в Сингапур, после в Хонконг, Пекин, Токио, накрая в Банкок – и реших, че най-добрият начин да се справя с това „пророчество“ беше азиатският: да не му се противопоставям, а да го приема.
– Ти да не би да се хвана? – закачаха ме колегите журналисти, особено западните, все хора, свикнали да изискват ясен положителен или отрицателен отговор на всички въпроси, включително и на зле зададените като този. Не е нужно човек да вярва на прогнозата за времето, за да излезе от къщи с чадър в облачен ден. Дъждът е една възможност, чадърът – предпазна мярка.
Години наред съм пътувал със самолет и докато отивах по работа в най-рисковите точки на света, където се водеха войни, избухваха революции или ставаха ужасяващи бедствия, естествено, неведнъж се е случвало сърцето ми да слезе в петите, да се приземим с горящ двигател или благодарение на някой механик, който в последния момент през отвор между седалките успява с удари на чук да спусне колесника, който не иска да се отвори.
Въпросът беше как да постъпя: да се откажа ли за една година от работата си? Да си взема дълъг отпуск или да продължа да работя независимо от това ограничение? Журналистиката като много други професии вече е подвластна на електрониката. Компютрите, модемите и скоростта са от решаващо значение; кратките и навременни телевизионни кадри от сателита поставиха нови стандарти и вместо да заложи на размисъла и човешкия елемент, пресата се занимава само с това да догонва и да подражава на недостижимо непосредствения и заедно с това повърхностен характер на телевизията.
В дните на репресиите на площад „Тянанмън“ Си Ен Ен предаваше пряко от централния пекински площад и много колеги предпочитаха да си останат в хотелската стая пред телевизора, вместо да отидат да видят лично какво се случва на няколкостотин метра.
Как ли щяха да реагират моите началници при мисълта да имат кореспондент в Азия, който заради някаква своя приумица е решил да не се качва на самолет една година? Какво ли щяха да си помислят за човек, който през 1993 г. внезапно се превръща в журналист от началото на века, някой от тези, които са потегляли при избухването на
война и често са пристигали, когато войната вече е свършила?
Възможност да го разбера получих през октомври 1992-ра. Един от двамата главни редактори на „Шпигел“ мина през Банкок и една вечер след вечеря без много увъртания му разказах историята за предсказателя от Хонконг и за намерението си да изкарам 1993 г., без да се качвам на самолет.
– След като ми казахте това, как искате да ви изпратя в Манила при следващия държавен преврат или в Бангладеш при следващия тайфун? Правете каквото решите – беше отговорът му.
Реакцията на „Шпигел“, естествено, свали от плещите ми един товар, но не стана причина да реша на момента. „Пророчеството“ влизаше в сила от началото на новата година и оставих решението за последния момент, за дванайсетия час на 31 декември, където и да ме свареше той. Свари ме в горите на Лаос. „Новогодишната вечеря“ се състоеше от омлет с яйца на червени мравки; нямаше шампанско за наздравицата, но с вдигната чаша прясна вода формално поех към себе си ангажимента да не се поддавам по никаква причина, на никаква цена на изкушението да летя със самолет. Щях да пътувам по света с всяко възможно возило, стига то да не беше самолет, хеликоптер, планер или делтапланер.
Решението излезе чудесно и 1993-та се оказа една от най-изключителните години, които съм преживял: тогава трябваше да умра, а всъщност се преродих. Това, което изглеждаше като проклятие, подейства като истинска благословия.
Докато се придвижвах между Азия и Европа с влак, с кораб, с кола, понякога и пеша, ритъмът на дните ми се промени коренно, разстоянията възвърнаха своето значение и преоткрих в пътуванията отколешното удоволствие от откривателството и приключението.
Отведнъж, лишен от възможността да изтичам на летището, да платя с кредитна карта, да се стрелна и светкавично да достигна буквално всяка точка, бях принуден да погледна отново на света като на сложна плетеница от държави, разделени от морски ръкави за преплаване, от реки за прекосяване, от граници, за всяка от които е нужна виза; и то специална виза, на която да пише „наземен транспорт“, като че ли този вид транспорт, особено в Азия, е станал междувременно толкова необичаен, че автоматически събужда подозрения към всички онези, които упорито продължават да го използват.
Придвижването вече не беше въпрос на часове, а на дни, на седмици. За да се предпазя от грешки, преди пътуване се налагаше да оглеждам добре картите, да се захвана отново да уча география. Планините пак станаха възможни препятствия по пътя ми, не бяха вече красиви незначителни аксесоари към пейзажа в илюминатора.
Пътуването с влак или кораб на големи разстояния ми възвърна усещането за необятността на земята и най-вече ме накара да преоткрия хората – онова множество, за чието съществуване човек от много летене със самолет почти забравя: народеца, който пъпли, нарамил товари и челяд, докато високо над него във всеки един смисъл преминават самолетите и всичко останало.