Любомир Левчев има удивителното качество да взривява литературното спокойствие. Най-успешно прави това той със своите така наречени романи от спомени. Неслучайно „Убий Българина!“ и „Ти си следващият“ претърпяха по няколко издания и предизвикаха оживени, а на моменти и горещи литературни и обществени дискусии. И ето, че сега авторът на „Бавен марш“ и „Крайни поеми“ поднася третата част от романовата си трилогия - „Панихида за мъртвото време“. Този автор винаги е размишлявал върху фундаменталния проблем за движението на човека в историческото и екзистенциалното време и обратно – за странните и необясними послания на времето в душата на отделния човек.
Без да робува на строга хронология „Панихида за мъртвото време“ обхваща значителен период – от началото на 80-те години до наши дни. Разбира се, какво тук значат някакви си четири десетилетия, може би те са предизвикателно метафорично-мистично намигване на историята, незабележима пауза между две исторически пулсации. Ако говорим за живота на нашето общество и за живота на човека обаче това е значителен период. Левчев не си поставя неизпълнимата задача да създава хронология на политическите и литературните събития през този период, а се концентрира върху собствения си опит и наблюдения върху тези драматични четири десетилетия. Преди всичко го привличат невидимите процеси, които водят до едно или друго събитие. На фона на понякога напълно непредвидимите и резки социални трансформации той търси не само своето лично място, маркирано от индивидуалното творчество и собствената гражданска и човешка позиция, но се опитва да открие и обективната логика на обществените процеси.
Описвайки увлекателно, навремени почти със сюжетните хватки на приключенско авантюрния роман, той проследява скрупульозно историята на подготовката и провеждането на знаменитите шест писателски световни срещи, организирани през 80-те години на миналия век. Авторът е не само първоначинател на идеята, но и главен мотор на конкретната организация. В романа са описани стотици удивителни срещи с действителния елит на световната литература. Значително постижение е, че тези литературни срещи, някои от които по-късно преминават в искрено дългогодишно лично приятелство и сътрудничество, са описани на фона на прецизно обрисуваната панорама на световните политически тенденции, процеси и събития.
Лайтмотивът на тази книга е изплъзващата се и загадъчна философия на времето, специфичният му дух. Заедно с Августин Блажени и нашият автор си задава въпроса: „Какво всъщност е времето, можем ли да твърдим, че то съществува извън параметрите на социалното или индивидуалното съзнание?“ Любомир Левчев се интересува от смъртта и безсмъртието на утопиите, стреми се да изследва със средствата на подчертано метафоричен слог причинно-следствените връзки и развръзки, загадъчните знаци на идещите социални трансформации, сблъсъка на грубата реалност с миражите и илюзиите. Той неслучайно припомня величавия пример на първите световни писателски срещи, организирани през 30-те години на ХХ век. Не само за да се върне към високите цели, които си поставят тези срещи, но и за да видим как именно неуловимият ход на времето променя ценностните ориентации, ерозира или направо обезсмисля цели идеологии, поставя все по-тревожни въпроси, които никой век не може да разреши.
В новия роман на Любомир Левчев (макар да предпочитам като по-точно определението мемоарно-есеистична проза) преминават като на своеобразна историческа манифестация десетки и десетки имена на световни и български творци – писатели, художници, хора на духа. Както и политици, на част от които е съдено да бъдат мотори на историческото движение, а други да потънат напълно безславно в бездните на времето. Някой, може би, би казал, че това е проза на твърде субективните наблюдения, оценки и впечатления, че авторът се самообрисува и поставя в контекст, който би изисквал значително по-дълго историческо времево отстранение, за да бъдат относително обективни и точни наблюденията. Но и самият автор няма амбицията да пише сухо историческо четиво, което претендира за съвършена точност на фактите, датите и хронологията. Както всяка книга на Левчев и тази е много силно заредена с индивидуална страст и специфика. Но нека си припомним, че още първите стихосбирки на този автор предизвикваха подобни оценки или възражения. Нима дебютната му лирическа сбирка „Звездите са мои“, както и някои от следващите книги не бяха посрещнати със скърцане на зъби от страна на догматичната критика?
В собственото творчество на Любомир Левчев романът „Панихида за мъртвото време“ има знаково значение. По силата и мащабността на многопосочните си метафорични внушения той напомня някои от късните творби на Левчев – например поемата „Островът“ или лирическата сбирка „Пръстен или други приготовления“.
Любомир Левчев е от онези ярки български творци, които с цялостното си присъствие и неизтощимата си творческа енергия поддържат високо равнището на духовния хемоглобин на нацията.