Петя Александрова представи снощи новата си книга "Изгубени в гледането. Бариери пред аудио-визуалните медии" в кино „Одеон“. Изданието разглежда мястото на киното в съвременния живот – имаме ли нужда от него, какво кино гледаме, как го възприемаме. Кои са бариерите пред аудио-визуалните медии? Едните са около съдържанието: неясната идентичност и маргиналността, неразбирането на класиката и на старите ленти. Другите са променените формати и на гледане. Третите са свързани с пътя до зрителя: превод, репертоар, цензура, пиар, реклама и критика. Всъщност говорим за края на киното, каквото го познавахме. Авторката пише интригуващо и занимателно – затова книгата е интересна както за професионалисти от областта на киното, така и за най-широк кръг читатели.
Петя Александрова е критик, историк и теоретик на аудио-визуалните медии. Преподава в Нов български университет - департамент "Масови комуникации" и "Кино и телевизия". Автор е на книгата "Мъките на заглавието. От словесен до кинообраз" и на редица научни статии и доклади. Редактор е в списание "ЛИК", издание на БТА. Пише за кино, литература, театър и култура в периодичния печат, сценарист е и на телевизионни предавания. Книгата "Изгубени в гледането. Бариери пред аудио-визуалните медии" излиза с логото на изд. „Рива“. Предлагаме на читателите на „Класа“ откъс от увода към книгата.

---

...В началото на XXI век вече сме усетили “Краят на киното, каквото го познаваме”. И тук е явно заиграването със сладката теза (и заглавие) на бестселъра на Серджо Зийман “Краят на рекламата, каквато я познаваме”. Освен красивата фраза всъщност модулът “краят на... какъвто го познаваме” е напълно универсален за динамиката на времето и на нашето по-бавно психологическо адаптиране към промененото статукво...
Интернет разколеба и последния бастион на традиционно киногледане – не е задължително да купиш билетче и въобще да платиш, за да си доставиш филм. Практиката в България показва силен уклон към безплатно теглене от интернет – което как се ситуира според действащите закони в момента, ще коментираме нататък. Може би тенденцията ще е към платени сайтове, но не е сигурно, защото вече са създадени традиции на нелегалност, а те са бързо появяващи се, но пък устойчиви.
Така че киното в никоя от началните си сфери не е такова, каквото са го познавали неговите пионери. Дори не е такова, каквото го познава човек с малко повече години зад гърба си и стаж на зрител. Поне от историческа гледна точка. Отдавна и поетапно не е. Разбира се, в зависимост от възрастта и опита на зрителя той постепенно се е аклиматизирал с тези промени, имал е време да ги усвои и възприеме като нови параметри на самото кино. Тоест “умерен прогрес в рамките на закона”. Само че рамките отдавна са разрушени, а прогресът е неконтролируем и, още по-страшно в Швейковия принцип, непредвидим.
...На човек не му липсва това, което не познава! Тоест не ни липсва мирисът на запалимата лента по време на прожекция, защото не я помним с носа си. Затова ще се спра само на онези стереотипи, които са били жалони за моето гледане, а следователно и на моето време в обозримите последни 20-30 години.
Все повече сме изгубени в понятието кино, което не е такова, каквото го познаваме. Понякога се уповаваме на старите си представи и ценностна система, но при неефективност се объркваме. Всички се дразним от разделението “добро” и “лошо”, така че нека не се подвеждаме по линията кои промени са ни попътни, а кои ни отблъскват. А да ги опознаем, за да се ориентираме по-добре както към сегашното състояние, така и към онзи фонд от натрупан филмов опит, който може да се ползва, та дори и да доставя удоволствие. Но не същият вид удоволствие, както с пуканки в ръка се вторачваме в “Аватар” на Imax екран в мултиплекса.
... Какво вижда българският зрител, когато гледа български филм? И какво е различното, когато гледа чужд филм? А когато гледа български филм, но от друго време, което му е лично непознато? А когато чужденец гледа български филми? Всеки път сме в различна ситуация и виждаме, отбелязваме различни неща. Най-общо лесната нагласа е да се предпочита родното през “чуждото” и съвременното пред историческото. Просто усилието е минимално, когато се преодолява незнание, а и механизмът на идентификация е бърз и почти автоматичен.
В този смисъл съвсем не се виждаме толкова като граждани на Европейския съюз, колкото като консуматори на забавления. И любопитството към света, към който не причисляваме себе си или не желаем да бъдем причислени, е сведено до минимум – дори балканските програми се пълнят само по фестивалите.
Българското кино стои периферно въпреки присъствието ни в Европейския съюз, въпреки толкова отворени фондове и достъпност по фестивали. Защото не създава национални школи и течения, дори не процеси, а се бори за оцеляване – при това поединично, тъй като и количеството му годишно не надхвърля единичните числа. Възходящият производствен процес, който се забелязва последните две години, е резултат на предишно натрупване и не създава среда за бъдещ разцвет. Което е безкрайно разочароващо, тъй като най-сетне филмите ни не просто се увеличиха количествено, а осъществиха плътен контакт със зрителя – естествен и реален, тръгващ от същността на филмите, а не от стратегиите за тях.
...Киното остарява по-бързо от останалите изкуства заради по-бързото остаряване на неговите технологии, което пряко рефлектира върху единството на форма и съдържание. И пак за разлика от останалите изкуства, кино не се изучава в училище като част от културната история и на зрителя липсва ранна подготовка за неговото възприемане в исторически аспект, не само в сегашно време. Бих казала, че филмовата класика е по-малко позната и по-трудно се възприема от литературната, музикалната или изобразителната такава. Тя не се провижда като канон, който, макар и досаден, трябва да се включи в представата за обща културност. Дори Чаплин не се учи в никакво освен киноучилище, а от немия период се познават комай само “Андалуското куче” на Бунюел и “Метрополис” на Фриц Ланг. И то не като част от процесите на авангард, а заради масовото използване на знакови епизоди от тях в музикални клипове: разрязването на око с бръснач, отрязаната ръка и излизащите мравки от дланта – “Андалуското куче”; градът на бъдещето, механизираният труд и движения на работниците, създаването на жената робот сред обръчи енергия – “Метрополис”.
... Цензурата – преди основно идеологическа, сега останала в рамките на възраст, насилие, религия, пол, политическа коректност – добива странни модификации. Да проследим например пътя на цигарата в киното: българско, американско, че и иранско. Всеки път сме в различна ситуация, изгубени между грубиянство, декаданс, бунтарство. За капак сме и безкрайно манипулирани като зрители от рекламата и ПР, които може да объркат гледането или по-скоро го преформатират в определена посока. Едва ли в друг период сме били толкова зависими от медийното позициониране на продукта филм, което може да притъпява, но може и да изостря нашата способност да се ориентираме в киното. Защото то не е такова, каквото го познава(х)ме, но все още го има. И все още се нарича кино.