Колет от Кения обърква играта
„Бавният валс на костенурките“ от Катрин Панкол излиза на български на 17 октомври с логото на „Колибри”. Катрин Панкол е писателката, призната за световен феномен! Зад екзотичните заглавия на романите й битуват герои на съвременността – многоизмерни характери, с които читателят се идентифицира без усилие.
„Бавният валс на костенурките“ е жив водовъртеж от въпроси, копнежи и невероятни случки. Това е паралелен на нашия свят, в който образите са от плът и кръв, а ситуациите – колкото реални, толкова и уникални. Героите, които вече познаваме от първата част на трилогията, продължават своя живот на вълните на чувства и преживявания с различен знак, дълбочина и последствия. Ирис, Филип, Жозефин и другите напредват по пътя си бавно и упорито като костенурки, които се учат да танцуват. И докато обстоятелствата се развиват благоприятно, настъпва ден, в който серия от убийства нарушава предвкусваната хармония. Романът е напоен с любов и омраза, радости и страдания, дребни препятствия, изненади и обрати.
Катрин Панкол е родена в Мароко, живее във Франция, завършва френска литература и сменя различни занятия, за да се ориентира към журналистиката – професия, която й приляга. Следват множество статии, сценарии, както и над десет романa. Докато се стигне до „Жълтите очи на крокодилите”. Романът има изумителен успех и осигурява на авторката престижната награда „Мезон дьо ла Прес”. Героите са толкова пълнокръвни и „разпознаваеми“, че на Панкол й се налага да напише още две книги. Така се раждат „Бавният валс на костенурките“ и „Катериците от Сентръл парк са тъжни в понеделник“. Днес, с общо 15 романа в актива си, Катрин Панкол e преведена на 25 езика, а от книгите й са продадени в над три милиона екземпляра.
– Имам колет – каза Жозефин Кортес на гишето в пощенския клон на улица „Лоншан“ в шестнайсети парижки район.
– Франция или чужбина?
– Не зная.
– Името?
– Жозефин Кортес… – тя произнесе буква по буква: – к-о-р-т-е-с. – Носите ли известието?
Жозефин й подаде жълтото съобщение с отбелязано „Получаване колет“.
– Някакъв документ за самоличност? – вяло попита служителката, изрусена особа с мръчкав тен, зареяла поглед в празното пространство.
Жозефин извади личната си карта и я бутна към пощаджийката, която се бе заприказвала с колежка за някаква нова диета с червено зеле и черна ряпа. Тя взе картата и без да си дава много зор, си смъкна задника от високия стол и заразтрива с ръка кръста си.
Пое вяло по коридора и потъна някъде. Стрелката на минутите припкаше по белия циферблат на часовника. Жозефин хвърли с неудобство поглед към заформящата се опашка зад гърба й.
Не съм виновна аз, че са забутали колета и не могат да го открият, сякаш се оправдаваше тя, свила глава в раменете. Не съм виновна аз, че първо са го изпратили в Курбвоа, а едва по-късно са го доставили тук. И аз се чудя кой ли ми го изпраща. Дали не е Шърли от Англия? Но тя има новия ми адрес. Няма да се изненадам, ако в пакета има от прочутия чай, който си купува от „Фортнъм & Мейсън“, пудинг и дебели вълнени чорапи, за да ми топлят краката, докато работя. Шърли непрекъснато повтаря, че няма любов, а има само жестове на любов. Любов без жестове, добавя тя, е като море без сол, охлюви без майонеза, момина сълза без аромат. Шърли й липсваше. Двамата със сина й Гари бяха заминали да живеят в Лондон.
Чиновничката се върна, носеше пакет с размерите на кутия за обувки.
– Колекционирате ли марки? – попита тя Жозефин и се покатери на високия си стол, който изскърца жално под тежестта й.
– Не…
– Аз пък колекционирам. И мога да ви кажа, че тези са прекрасни!
Тя ги доразгледа с премигване, след което бутна пакета към Жозефин, която разчете името и стария си адрес в Курбвоа върху кафявата опаковъчна хартия. Грубият канап, с който беше овързан, се бе разнищил от двата края на мръсни масури от дългите митарства по рафтовете на пощенските клонове.
– Не можах да ви открия, защото сте се преместили. Колетът е отдалеч. От Кения. Доста дълъг път е пропътувал! То и вие впрочем…
Тя изрече последните думи със сарказъм и Жозефин се изчерви. Смотолеви някакво едва доловимо оправдание. Беше се преместила не защото не харесваше своето предградие, напротив! Тя харесваше стария квартал в Курбвоа, апартамента, балкона с ръждясалия парапет, с една дума, никак не харесваше новото си жилище, чувстваше се чужда, не на място. Не, беше се преместила, защото по-голямата й дъщеря Ортанс се изприщваше от живота в предградията. А когато Ортанс си наумеше нещо, човек нямаше никакъв избор, освен да го изпълни, иначе тя го унищожаваше с презрението си. С парите от романа си „Смирената кралица” и със солиден заем от банката Жозефин купи чудесен апартамент в един от изисканите квартали. На авеню „Рафаел” близо до Порт дьо ла Мюет, в края на улица „Паси” с нейните луксозни бутици, непосредствено до Булонския лес. Хем живеете в града, хем сте сред природата, беше натъртил с гордост агентът по недвижимите имоти. Ортанс се хвърли на врата на Жозефин, „благодаря, мамо, ти ме връщаш към живота, сега вече ще съм истинска парижанка!“.
– Ако зависеше от мен, щях да си остана в Курбвоа – измънка смутено Жозефин и усети как ушите й пламнаха.
Ново двайсет, преди не се изчервявах за най-малката дреболия. Преди си бях на мястото дори и когато не бях в най-добрата си форма, там винаги си бях на мястото.
– Така… А марките? Ще си ги вземете ли?
– Опасявам се да не повредя опаковката, ако я срежа…
– Не се притеснявайте, няма значение!
– Ще ви ги донеса, ако толкова ви харесват…
– Нали ви казвам, няма нужда! Казах го просто така, защото ми се сториха много красиви за момента… както и да е!
Погледът й се насочи към следващия на опашката и тя безцеремонно игнорира Жозефин, заета да прибира личната си карта в чантата и да освободи мястото си на опашката.
