Понеделник, 21 август 1911-а. Италианецът Винченцо Перуджа изнася спокойно подмишница от Лувъра знаменития портрет на Леонардо да Винчи „Мона Лиза“, скрит под бяла работна престилка. Кражба номер 1 в света на художествените ценности вече е факт! Трагедия за музея, трагедия за Париж, трагедия за цяла Франция! И френската, и европейската полиция са на крак. Всички са убедени, че крадецът ще бъде заловен много бързо. Това обаче не се случва!
Сто години след драматичния 21 август 1911-а американският режисьор Джо Медейрос възкресява кражбата на „Мона Лиза“ в прелюбопитен дългометражен филм. За да заснеме The missing piece, режисьорът работи усилено няколко години. Посещава Думенца, селище в Северна Италия, където се среща с дъщерята на крадеца, г-жа Челестина. Тя през сълзи споделя пред камерата, че продължава да се гордее с баща си, защото той не е крадец, а национален герой. „Възхищавам му се за куража. Той върна Джокондата на Италия“, казва през сълзи Челестина. Тя и други потомци на крадеца Винченцо Перуджа са част от филма, който не след дълго ще тръгне по екраните. За да припомни най-драматичната кражба на шедьовър от света на картините за всички времена.
Перуджа бил емигрант във Франция и се докопал до място на обикновен работник в Лувъра. Колегите му го подигравали заради емигрантските неволи, викали му Макарона и му сипвали тайно пипер и сол във виното, за да си правят майтапи. А той страдал от засегнато национално самочувствие и мислено се заканвал да отмъсти. По-късно, след като кражбата вече е разкрита, Перуджа признава, че мечтаел да види празно мястото на Джокондата, с четири гвоздейчета в стената или пък покрито с бяло платно. За да се чудят наглите французи откъде им е дошло!
Когато портретът изчезва, и полицията, и управата на Лувъра са убедени, че си имат работа с крадец перфекционист. Истината е съвсем друга. Наблюдателният и пъргав Перуджа просто бил наясно, че из Лувъра свободно могат да се движат само работниците с бели престилки, които се ползват с необяснимо доверие. Никой не ги проверява, никой не се съмнява в тяхната добросъвестност. Поискал си една бяла престилка от гардероба, което не предизвикало никакво съмнение. Избрал за акцията си почивния ден на Лувъра, когато из музея няма хора. Огледал се набързо, минавайки край Джокондата, свалил я и я мушнал под престилката. Излязъл през служебния вход, защото имал ключ от него. Само че в последния момент ключът засякъл. Изчакал край вратата. Оттам минал работник от водопровода, който услужливо му отворил вратата. Перуджа се измъкнал на улицата през черно стълбище на сградата.
Във вторник сутринта Лувърът осъмнал без Мона Лиза, с празно място там, където виси картината. Тутакси полицията била алармирана, пресата гръмнала, били затворени границите. Започнало възможно най-бързото и ефективно разследване, включително с дактилоскопични отпечатъци – новост за онова време. На стената до мястото на картината били открити пръстите на Перуджа, повикали го на разпит, но той не се явил. Това обаче не впечатлило никого, защото Перуджа бил световнонеизвестен. В обектива на полицията попаднали двама млади творци, за които вече се говорело в Париж – художникът Пабло Пикасо и поетът Гийом Аполинер. Те се явили разплакани на разпитите, кълнейки се, че нямат нищо общо със случая, което било чиста истина. Подозрението върху Пикасо паднало заради факта, че той бил закупил от някакъв колекционер статуетки, които били крадени. Пресата гърмяла с версии и предположения, включително била лансирана идеята, че някакъв потомствен роднина на Лиза Герардини – жената, която Леонардо е нарисувал на портрета, е посегнал на картината.
Темата за кражбата на Джокондата оживява и в романа на писателката Р. Скоти, която издава „Кражбата на усмивката“ (2009, Turner). И описва как е реагирала пресата от началото на ХХ век с цел набъбване на тиражите. Писателката твърди, че след време, когато картината била върната, Перуджа признал: „Влюбих се в нея“, тоест в Мона Лиза, и затова си я взел от музея и си я отнесъл у дома.
„Мона Лиза“ е върната през 1913-а благодарение на самия крадец, който написал писмо до колекционера Алфредо Джери, в което предлагал да върне картината срещу 500 000 долара. Джери предоставил писмото на шефа на галерия „Уфици“ във Флоренция, който пък от своя страна го предоставил на полицията. А полицаите си свършили професионално работата, като заловили Винценцо Перуджа. Във филма режисьорът Медейрос показва и завръщането на Мона Лиза – крадецът я носи в куфар с двойно дъно, отваря го пред двама агенти, които тутакси разпознават тайнствената и загадъчна усмивка. Стаята в хотела, където се е случило това, е абсолютно същата, както и през 1913-а. Медейрос уточнява, че крадецът Перуджа е бил патриот, че не можел да преглътне факта, че войските на Наполеон са обрали Италия и са отмъкнали във Франция стотици шедьоври на изкуството. Винченцо Перуджа е осъден на 9 месеца затвор, лежи само 2, защото съдията го приема за ментално разстроен. Докато е в затвора, цяла Италия го засипва с колети, хапва вкуснотии, получава дребни парични дарения.
Режисьорът Медейрос е очарован от сюжета и го е възкресил максимално достоверно. "Снимахме в Лувъра. Силвио, внукът на Винченцо Перуджа, изпълни ролята на дядо си, като мина по неговите стъпки в световния музей. Посетихме апартамента в Париж, където е била укривана Джокондата. Най-вълнуващо бе в хотела във Флоренция, където всъщност агентите залавят крадеца и получават картината. Там, седнала на леглото, Грациела, внучката на Перуджа, възкликна: Дядо, дядо, какво направи, дядо!“
В интерес на истината припомняме, че по повод 100 години от кражбата на Джокондата Италия поиска от Франция платното да бъде предоставено за изложба във Флоренция, която да отбележи годишнината. Лувърът обаче отказва да даде „Мона Лиза“, под претекст че платното е много крехко и не би издържало транспортирането.
Възможно ли е днес да бъде открадната „Джокондата“?
Не е невъзможно да бъде открадната, но е невъзможно да бъде продадена, казва Робърт Уитман, основател на отдела на FBI, който се занимава с такъв тип престъпления. Той самият е открил и върнал на музеите шедьоври за 210 милиона долара. Уитман ръководи в момента консултантска фирма, която издирва откраднати ценности, координира дейността на музеи, правителства и частни лица в тази сфера.
Най-търсените шедьоври
Откраднатите шедьоври, обект на издирване от страна на Интерпол, не са малко. Сред тях са „Богородица с младенеца“ на Джовани Белини от XV век, открадната тази година в Париж, мумия, задигната през ноември 2010-а в Кайро, скулптура, отмъкната от храм в Делхи, предмети, които са били обект на кражба във Франция, Полша, Русия, Германия, Италия. Големи кражби бяха извършени напоследък в Афганистан и Ирак. Експертът Уитман е на мнение, че сградите, в които се помещават музеите, са много стари, охраната не е на ниво, освен това обслужващият персонал никога не е достатъчно надежден. Крадците са много по-вещи и подготвени от самите охранители. В музея Isabella Stewart Gardner, в Бостон преди 21 години бяха откраднати 13 картини на Рембранд, Вермеер, Дега и Мане, миналата година бе обран Музеят на съвременното изкуство в Париж, откъдето изчезнаха пет творби на стойност 200 млн долара. Значи 100 години след кражбата на „Мона Лиза“ ситуацията в световните музеи е почти същата.

---

Кармата на датата 21 август

---

21 август не е само денят на кражбата на Джокондата. На същата дата, само че точно преди 50 години, бе извършено друго нагло покушение в света на изкуството. Таксиджията Кемптън Бъртън, 61-годишен, отмъква от National Gallery в Лондон портрета на дука на Уелингтън, рисуван от Гойя. Крадецът поискал компенсация, която да разпредели между бедните. Това е първата кражба от въпросната галерия, смятана за един от най-добре охраняваните музеи. Първите страници на британските вестници отразяват събитието. Кражбата се превръща и в сюжет на филм за Джеймс Бонд, известен като „Агент 007 срещу доктор Но“. „Дукът на Уелингтън“ била изложена само няколко седмици в National Gallery, където таксиджията видял портрета, решил да го открадне и го сторил много лесно. Портретът станал притежание на галерията на търг през 1961-ва, заплащайки 140 хиляди лири стерлинги. Таксиджията поискал точно толкова пари, за да върне картината. Той шантажира полицията близо четири години, изпращайки до Скотланд ярд писма със своите искания. В това време картината е била скрита в къща в Нюкасъл. Крадецът я връща анонимно на властите през 1965 година. Шест месеца по-късно признава, че е извършил кражбата. Тази история дава идеята за нови охранителни системи и за една сигурна мярка – нощен патрул с куче. Крадецът таксиджия бе осъден на три месеца затвор за общо четири различни престъпления, свързани с осъществяването на самата кражба.