„Бог мрази всички ни” от Ханк Муди e eдна пораснала приказка за апатичното поколение. Разказвачът е изпълнен с чувство на отвращение към самия себе си и все пак загадъчно привлекателен, изпаднал от колежа студент, превърнал се по силата на случайността в наркодилър в свят, пълен с противоречия. Неговият бос Папата пуши марихуана с наргиле и върти забележително организирана и изобретателна нелегална търговия. Сред постоянната му клиентела са баровец от Уолстрийт, мацка със секси блузон от Горен Ийст Сайд и псевдо рок звезда с неустоима приятелка супермодел.
Самотният писател копнее за нещо повече от тъничките, но интимни нишки, които го свързват с клиентите му. За да избяга от отчаяните очаквания на майка си, вечните разочарования на баща си и лудата си бивша приятелка, той се премества в градската мека на амбициозните лентяи – хотел „Челси”. Следват серия от съвсем добронамерени, но злощастни приключения. Разказана с уникален и изкусен стил, „Бог мрази всички ни” е иронична, оптимистична и незабравима книга.

---

Запознах се с Дафни, когато се върнах в университета – отчаян второкурсник, нуждаещ се от някаква нова работа. Летните ми планове да почиствам масите на снобите в кънтри голф клуба „Хемпстед“ се бяха сринали, когато се опитах да мина през една витрина с голф-количка, летяща с пълна скорост. Пасажерката ми – шаферка с подстрижка в стил Стиви Ник, която само преди няколко минути бях оправил с пръсти зад спортния магазин, закъсняваше за тоста, който трябваше да произнесе на сватбата от другата страна на витрината. Последвалата експлозия на стъкла доведе до разтърсващ финал на това, което до момента се беше изразило в брилянтно изпълнен полет през бункерите на тринайсета дупка, с импровизираната помощ на половин бутилка „Столичная“ и в разгорещено преследване от охраната на игрището, като междувременно пръстите на шаферката не спираха да шарят по дюкяна на панталона ми. Отървахме се почти без драскотина благодарение на брониращите свойства на водката, а приказките за съд по бързата процедура си останаха само приказки. Но работата ми вече беше в историята.
Прекарах остатъка от лятото като безработен трън в колективния задник на родителите ми. Когато се върнах в училище, отговорих на обява в студентския вестник: кетъринг по банкети. Започнах интервюто със сериозно редактиран разказ на моя опит в кънтри клубовете, но по настояване на интервюиращата – перхидролна блондинка малко над двайсетака, пънк-рокерка и диджей на съботно-неделното радио на колежа, с убийствена усмивка – аз продължавах да добавям още и още подробности, докато не се изтъркаляхме на пода. Спечелих и работата, и посвещаването в странния и прекрасен свят на Дафни Робишо, ускорен курс по алтернативна музика, фармацевтика и много секс, от време на време даже с леко садо-мазо със завързване и прочие. Позволих й да пробие лявото ми ухо и се научих да свиря няколко акорда на китара.
Когато се върнах у дома за Коледа, обявих, че напускам училище, за да пиша музика и да заживея с моята нова сродна душа. Майка ми се разплака и отказа да разговаря с мен през оставащата част от ваканцията. Баща ми само вдигна рамене.
– Във всеки случай поне ни спестяваш малко пари – каза той.
Дали по чудо, или поради някаква космическа шега с Дафни успяхме да оцелеем във един, както изглеждаше, безкраен цикъл от скандали помежду ни и все още бяхме заедно на следващия Ден на благодарността. Никой от двама ни не искаше да го прекара със семейството си – моето все още ми беше обидено, а Дафни заяви, че е сираче – затова планирахме Дълъг Уикенд на Славната Неблагодарност: четири дни и три нощи на Ниагарския водопад с твърдото намерение нито веднъж да не употребим думата „благодаря“ и да наблегнем на повечко чукане в най-натруфения младоженски апартамент, който можехме да си позволим.
Натоварихме Сивика и докато я изкарваше на заден по заснежената алея, Дафни за малко не я заби в пощальона. Той ни се подсмихна подигравателно и й подаде малка бяла кутийка с италианска пощенска марка.
– Благодаря – промърмори му тя. Той й показа среден пръст и се разкара.
– Просто бих искал да отбележа – казах аз, поглеждайки скапания си „Таймекс“, който баща ми на майтап наричаше моето наследство, – че ти отне по-малко от трийсет секунди, за да нарушиш единственото правило за уикенда.
Ти карай – каза Дафни, прехвърляйки се над мен.
Докато се добера до волана и изведа колата на улицата, тя беше разкъсала няколкото слоя тиксо, картона, меката найлонова опаковка с балончетата и защитата от деца, за да освободи шепа италиански палавници.
Очите й грейнаха веднага, щом зърнаха познатите контури: едната половина, оцветена в зловещо черно, а другата – прозрачна, разкриваща оранжево-белите гранулки с дълго действие.
– Наздраве! – каза тя и глътна едно без вода.
След час отбихме в изоставено автокино близо до водопада Сенека. Тя вече беше свалила панталоните си и беше разкопчала моите. Едва успях да извадя стартера, преди тя да се качи на таблото, да извади чепа ми и да дръпне достатъчно бикините си, за да ме поеме вътре в себе си. Плъзна се бавно надолу, до момента, в който слабините ни се срещнаха.
Това беше и краят на всичко бавно – от този момент ние се движехме с темпото на Simpamina. С едната си ръка пазех главата й от ниския таван на Сивика, а другата протегнах надолу, за да спусна седалката. Тя се сгромоляса назад с трясък, инерцията й в комбинация с физическата сила, генерирана от енергичното ни съвкупление, разклати колата и тя започна да се търкаля надолу по лекия склон. Не се бях сетил да дръпна ръчната спирачка.
Очите на Дафни се разшириха от вълнение. Страх? Възбуда? И двете? Аз чувствах най-вече паника, докато тялото ми се плъзгаше назад заедно с колата и не ми даваше възможност да стигна педала на спирачката с крак. Сграбчих седалката, издърпах се напред, за да достигна ръчната спирачка, вкопчих пръсти в дръжката и я дръпнах с всичка сила. Плъзгахме се още няколко ужасяващи метра надолу по заскрежената трева, преди да се ударим в металния стълб на един от високоговорителите.