Дидие Талпен е чаровен на пулта в операта и строго делови в кабинета си във Френския културен институт. Като ръководител на тази авторитетна институция работи със замах, давайки живот на нетрадиционни идеи. А с музикантите от оперния оркестър постига приятелски диалог.

---

- Г-н Талпен, как администратор от вашия ранг съчетава дипломатическата работа с творческите изяви на диригент?
- На 11-12 години исках да стана дипломат. Само че на 6 години ме записаха в клас за класически балет, а по-късно започнах да уча и флейта. Явно дълбоко в себе си съм искал да стана диригент. Когато вече можех да направя сам избора си за бъдещето, започнах паралелно да уча и двете специалности и ги завърших по едно и също време. От една страна, Университет за търговия и политически науки, от друга, Националното училище за музика в Париж, фондацията „Менухин” и международните конкурси за диригент. После бях диригент в много симфонични оркестри, между които Камерния оркестър на Реймс. С конкурс влязох в Министерството на външните работи, с ориентация страните от Централна и Източна Европа.

- Две професии, които взаимно се допълват?
- Обичам страстно и двете си професии,защото те наистина се допълват. Моята професия на артист ми помага в дипломатическата работа - където аз се специализирах в културните въпроси и управлението на френските институти в чужбина. Работата ми е свързана с културен мениджмънт - един институт е като един оркестър, правят се програми и се планират културни събития. Моята артистична практика ми помага, когато разговарям с българските артисти, не само с музикантите, но и с другите артисти. Убеден съм, че по-добре от другите разбирам техните искания, техните тревоги, техните трудности, защото аз самият съм артист.Всичко това ми помага и мисля, че помага и на Френския институт в работата му с българските партньори, предлагайки на публиката хубави реализации.

- Какво ви свързва със Софийската опера?
- Много ползотворна съвместна работа! Работих два пъти със Софийската опера – дирижирах балетите „Лешникотрошачката“ от Чайковски и „Жизел” от Адолф Адам. Останах с прекрасни впечатления - трябваше да се подготвя много бързо за да не нарушавам ритъма на репетициите. Музикантите са с голям опит, те са прекрасни професионалисти. Работих с тях без никакви трудности и в мен остана един много приятен спомен от атмосферата, която цари в този оркестър. Нашата обща работа продължава, защото в края на 2011 г. и началото на 2012 г. ще поставим съвместно една голяма френска опера „Роберт дяволът” от Майербер. Надявам се да се получи един много хубав спектакъл.

- На софийска сцена зачестиха френските заглавия – „Лакме”, „Хофманови разкази”, „Дон Кихот”. Шанс ли е за един театър да поддържа такъв репертоар?
- Това са три хубави опери от романтичния период на френската музика и един прекрасен избор от страна на Софийската опера. Обикновено в чужбина се поставят най-често „Кармен” и „Ловци на бисери” на Бизе, „Фауст” на Гуно и” Манон” от Масне. Изборът на „Лакме” е предизвикателство - за тази опера трябват много специфични и добри гласове.

- Как оценявате музикалния живот на Балканите?
- Музикалният живот в България е много богат. Когато преминаваме през Централна и Източна Европа и Балканите, усещаме тази традиция, която идва от големите музикални столици - Виена, Москва, Санкт Петербург, Будапеща, но музикалната среда е също така силна и в София, Букурещ и Братислава. Музикалните таланти са многобройни в България, която освен с добрите музиканти е известна и с прекрасните си гласове, които гастролират по сцените на света.

- Лято е. Как ще прекарате отпуската?
- Ще прекарам една голяма част от отпуската си във Франция, ще отида за кратко време и до Лондон. Тази година е специална за Френския институт, богатата програма за 20- годишнината от създаването на института продължава. От септември до края на годината ни очакват няколко големи събития. През септември ще има балетен спектакъл – „И ще последват 1000 години спокойствие” на много известния хореограф Прельочай, концерт на Балкан барок бенд с диригент Жан-Кристоф Фриш , операта „Граф Ори” във Варненската опера, както споменах вече, „Роберт дяволът” в Софийската опера. Специално съм благодарен на ръководителите на двете институции - господин Пламен Карталов и госпожа Даниела Димова, за тяхното прекрасно сътрудничество.