Труман Капоти (1924-1984 г.) е роден в Ню Орлиънс в семейството на чиновник и 16-годишна кралица на красотата. Баща му обаче не се задържа дълго на една работа и постоянно търси нови възможности за изява. Младият Труман израства при роднини в Алабама и неговото приемно семейство му служи като модел за много от образите, които описва по-късно. Майката на Труман се омъжва повторно за заможен бизнесмен и Капоти се мести в Ню Йорк, като приема името на втория си баща. В детските си години бъдещият писател се сприятелява с Харпър Лий, авторката на „Да убиеш присмехулник“, която го използва като прототип за образа на Дил в световноизвестния си роман. Капоти написва първите си разкази на осемгодишна възраст и публикува в престижни списания, за което е удостоен с голямата награда за кратка проза на името на 0'Хенри. От този момент нататък Капоти познава единствено успеха и се превръща в едно от най-големите имена на американската литература. Автор е на романите „Други гласове, други стаи“, „Закуска в „Тифани“, „Арфата на тревите“, на много разкази, киносценарии, а също така на „Хладнокръвно“ - документална история на едно от големите американски убийства, първообраз на жанра „истински престъпления“. Неговата визитна картичка е изяществото на езика, мекотата на повествованието, проникновените образи, в по-голямата си част почерпани от неговия собствен живот.

„Портрети и наблюдения. Есета” на Труман Капоти излиза на 11 юли с логото на ИК „Колибри” . Книгата представлява том с есетата на Капоти, за пръв път събрани на едно място. Голяма част от тях не са публикувани повторно след първоначалната си поява в списания и различни сборници, затова настоящето издание е безценен подарък за почитателите на големия американски писател.
В „Портрети и наблюдения. Есета” есетата, които са 42 на брой, варират от лаконичните, по една страничка, наблюдения на Труман Капоти върху Езра Паунд и Коко Шанел, до стоте страници на „Музите са чути” от 1956 г.

---

Пикасо

Ако светът ни дотогава все още обикаля в орбита около слънцето, през 1981 г. ще празнуваме стогодишнината на Пикасо. И като го знаем какъв късметлия е, великият човек ще присъства лично; и според обичая ще участва във всякакви публични изяви: най-вероятно телевизията ще отбележи случая, като ни го покаже гол, както се полага на всяко божествено създание, надрасло далеч нормите за човешко благоприличие. Роденият в Малага – област на смокини, скали и китари – Пикасо се изявява като дете чудо и си остава такова и до днес: тоест про-
дължава да е чудо, а донякъде и дете – мъж, у когото живее момчешкото нетърпение да лудува, омразата към системата и неутолимото любопитство; „Пабло, както казва най-старият му приятел Хайме Сабартес1, е най-вече сбор от странности. У него има повече любопитство, отколкото у хиляда милиона жени.“ Когато Пикасо навършва тринадесет години, баща му – сприхав андалусец – учител по рисуване, бълващ пощенски картички с натюрморти за барселонската аристокрация – предава на сина си палитрата и четките и завинаги престава да рисува; което донякъде е и първата победа на Пикасо – след която продължава да осейва века ни с художници, които е засенчил или направо е отказал от занаята. Странно е, като се замисли човек, защо някои от тях не са се съюзили да пречукат
този октопод в изкуството; тъй като, макар и да отстъпва по майсторство на Матис2 и да не притежава композиционната мощ на Брак3, Пикасо е успял с помощта на буйната си наглост и изобилието от новаторски изненади да ги надмине до един: да ги победи безапелационно.


Коко Шанел

Шанел, слабо напето врабче, шумно и жизнерадостно, като кълвач, веднъж, посред един от неспирните си монолози, изказа следното по повод на поддържания от нея през всичките тези десетилетия много скъпо струващ външен вид на pauvre1 сираче: „Ако ми отрежеш
главата, тялото ми е на тринадесетгодишна.“ Главата й обаче винаги си е била на място; категорично може да се твърди, че е била в идеална позиция в онези далечни времена, когато тя наистина е била на тринадесет или не кой знае колко по-голяма, когато заможен „мил джентълмен“ – първият от поредица благодарни и доброжелателни закрилници – попитал дребничката Коко – дъщеря на баск ковач, който я научил да му помага при подковаването на конете – какви перли предпочита – черни или бели? Нито едните, нито другите – отвърнала му тя. – Предпочитам, Cheri, начален капитал, с който да отворя свое магазинче. И на бял свят се появява Шанел – законодателката в модата. Дали бихте нарекли продукция-
та на един шивач важен „културен“ принос, или не (отговорът по-скоро трябва да е „да“: и Мейнбокър и Баленсиага например са хора с по- автентично творческо значение от няколко взвода поети и композитори, които ми минават през ум), не е важно; интересът на документалистиката обаче неминуемо се предизвиква от една жена с кариера, каквато
е Шанел – нечиста и елементарна – чийто сбор е частично събран в тези снимки на лицето – лице на сменено дете: от даден ъгъл – обично същество, висящо в медальон с формата на сърце, а от друг – безчувствена, алчна използвачка – забележете устрема на източения, напрегнат врат: не ви ли напомня на растение, на някое упорито многогодишно, което не
престава да се стреми напред, макар вече да е леко съсухрено от слънцето на успеха, припичащо неизменно от фригидното небе на амбицията върху главите на онези талантливи безутешници, заредени с желание и тласкани от егото, и притежаващи неспирната енергия, що движи локомотива, теглещ след себе си нас, летаргичната тълпа? Шанел живее сама
в апартамент на отсрещната страна на улицата срещу хотел „Риц“.