Версай, Париж, 1670 г. Умението на Карло Демирко да създава сладък ароматен лед – непознатото до този момент в сладкарския свят изкушение, го превръща в търсен майстор. Той е откраднал техниката за неговата направа от двора на Медичите във Флоренция, където е израснал. Строго пазената тайна му донася състояние, добро положение в двора на френския крал Луи ХІV и обожанието на жените. Единствената жена, която устоява на обаянието му, е двайсет и една годишната Луиз дьо Керуал, обеднялата, но горда придворна дама на Хенриета Английска, сестрата на английския крал.
Понякога съдбата на цели народи и държави може да зависи от една купичка сладолед...„Императрицата на сладоледа” е четвъртият роман на Капела, който се чете на един дъх.
Разказът се води от името на Карло Демарко – млад чирак сладкар, и Луиз дьо Керуал, бивша придворна дама на Луи ХІV, за която е решено, че трябва да стане метреса на Чарлз ІІ, за да помогне на Франция да стане най-великата държава в Европа.
Карло е влюбен в Луиз, но скоро става ясно, че тя е обсебена единствено от мисълта да бъде следващата кралица на Англия.
Антъни Капела  е роден през 1962 г. в Уганда, Африка. Получава образованието си в Сейнт Питърс колидж, Оксфорд, където следва английска литература и завършва първи по успех. Първата му книга „Ако искаш да си легнеш с мен..., сготви ми!“ постига световен успех и е преведена на деветнайсет езика. „С дъх на кафе“ и „Изкушение с дъх на лимони” затвърдиха славата му на създател на омагьосващи истории. „Императрицата на сладоледа” е четвъртият му роман на български език и излиза с логото на „Кръгозор“.

---

КАРЛО:
Сместа отказваше да се замрази, а кралят чакаше.
Въпреки студа в подземната ни работилница целият плувнах в пот. Грабнах дървената кофа между коленете си, излях сместа от захар, сметана и пасирани ягоди обратно в делвата за замразяване, чийто вътрешен контейнер беше направен от олово, и започнах пак да бъркам с дървената лъжица.
Застанал до мен, Одиже започваше да се притеснява.
– Ледът не е достатъчно студен – рекох. – Трябва ми още селитра.
– Ледът си е лед все пак. И има само една температура – температурата на замръзване. Всички източници го потвърждават. Гален казва...
– Селитрата е ей там – прекъснах го безцеремонно. – Две мерки.
Одиже се запъти към шкафа с продуктите, загреба от жълтеникавите кристали и ми ги донесе.
– Ето – рече.
Спрях да бъркам, за да може да добави селитрата към ледената смес. Той внимателно изсипа веществото във външната част на кофата. Тъкмо в този момент през вратата надникна лакей в кралска ливрея и съобщи:
– Десертите тръгват към краля!
– Две минути! – изкрещя Одиже. – Само още две минути! Негово величество изрази желание днес да му бъде сервиран ягодов лед, така че ще получи ягодов лед!
И по навик застана между лакея и нашата апаратура, за да не може слугата да я види.
Усетих как кофата между краката ми най-сетне започва да изстива – селитрата си вършете работата. Дървената ми лъжица започна да забавя, срещайки все по-голямо съпротивление от страна на сместа. И аз забавих ритъма си в синхрон с нея. Работата беше трудна – всъщност най-трудната част от всичко, но за мое огромно облекчение се получаваше. От раменете ми се свлече огромен товар.
„Толкова си нетърпелив, че дори само лъжицата ти е достатъчна, за да затопли сместа! – чух гласа на Ахмад в главата си. – Настройвай ръката, а не окото си! Когато я усетиш като пясък, значи почти е готова!“
– Готово! – извиках на глас. Сега не беше момент за повече обяснения. Когато кралят изразеше някакво внезапно желание за конкретен вкус, дори и от леда се очакваше да се държи така, както му е казано.
– Най-сетне! – Одиже оправи перуката си и бръсна няколко прашинки прах от дворцовите си дрехи. Извади белите си ръкавици и се огледа. – Къде е платото?
– На лавицата – посочих с глава.
Платото беше също изработено от лед, излят в специален калъп и полиран до блясък така, че да заприлича на кристал. Върху него вече бяха поставени в готовност допълнителни кубчета лед.
Огледах съдържанието на кофата си за последен път. Сместа беше гъста и зърниста като пресен мед. Сметаната бе изпъстрена с червеникави жилчици от ягодовите плодове. Бръкнах с пръст, за да я опитам.
– Какво правиш?! – изкрещя Одиже. – И без това няма достатъчно за всички гости на краля!
Не казах нищо. Опитвах всеки лед, който приготвях, но Одиже не беше длъжен да знае. Близнах, замислих се и накрая кимнах:
– Добре е.
Грабнах лъжица, която беше шлифована и изтънена в единия край, и поставих внимателно купчина бледорозов леден крем върху платото. После добавих още една и още една. Не след дълго платото заприлича на замръзнало море. Извивките и празните места между топките целяха да прикрият факта, че всъщност не е никак много.
– Вече можеш да тръгваш – кимнах.
– Малко канела? – попита притеснено Одиже. – Или индийско орехче?
– Може би малко бял пипер.
– Пипер ли? На ягоди? Ти да не си луд?
– Само щипка. Довери ми се!
– Хубаво – въздъхна примирено Одиже. – Значи малко пипер. И може би шафран. Негово най-велико християнско величество не би очаквал нищо по-малко от това – и преди да успея да го спра, той вече бе хвърлил сериозна шепа шафран върху блюдото.
– Ще му хареса още повече, ако има вкуса, който трябва да има – промърморих. И под претекст, че украсявам платото със замразени ментови листа, успях да избръскам по-голямата част от безценния шафран с опакото на ръката си. – Хайде, върви! – повторих и му подадох платото.
Люсиен Одиже се изниза по стъпалата на работилницата ни, изпънал гръб като струна, сякаш вече се намираше пред краля. Последвах го. Вече в двора, светлината и горещината на следобедното слънце ми се отрази като шамар след студа и мрака на нашето подземие. Забелязах как ягодовият лед разцъфтя в бледи сребристи оттенъци под топлия въздух и си припомних вкуса – онзи откраднат вкус на върха на пръста ми – на захар, мляко и ягоди, концентриран чрез механизма на замразяването в ярки потпури от аромат.
„Да – казах си – добре е. Блюдо, достойно за крал“.
Това бе едно от нещата, които Одиже никога нямаше да бъде в състояние да проумее – че ледовете не бяха просто поредната нова мода, начин за демонстриране на човешката власт над естествения ред на нещата. Ледовете представляваха един изцяло нов начин за комбиниране на вкусове и ухания, успешни дотолкова, доколкото са успешни рецептите, които си измислил за тази цел.
Лакеят, който ни беше повикал, протегна ръце, за да поеме платото. Одиже не му обърна никакво внимание. В продължение на няколко секунди погледите им се сключиха, а след това прислужникът просто се обърна така, че остана начело на нашата скромна колона. Около нас се подредиха други лакеи и разтвориха огромни чадъри, за да защитят леда от слънцето. И цялата тази скромна процесия се оглавяваше от възрастен метрдотел с красива перука и силно сбръчкано под нея лице, който държеше в едната си ръка символа на величествения си пост – дълъг сребрист жезъл. Началникът на малкия ни взвод даде команда и всички като един поехме в лек тръс през розовата градина.
...

* * *
Л У И З:

– Сир, имам сладолед за вас!
Подавам му бокала. Миниатюрен, изящен, приготвен точно за този момент – ананасче с големината на чашка за варено яйце от злато и цветно стъкло, с ръбче като очички на ананас, украсено със златни листа.
– Това да не би да е...
Кимвам.
– Да, ананас. Беше любимият сладолед на сестра ви!
Той поема мъничката чашка и пъхва в нея още по-мъничката лъжичка – толкова малка, че с нея човек би сервирал по-скоро сол. Приближава я до устните си.
А миг по-късно кимва одобрително.
– Забележително! – ахва.
Следващата лъжичка подава на мен. Протягам ръка, за да я поема от неговата, обаче той не пуска лъжичката и аз установявам, че пръстите ми се сключват около неговите.
Очите му пронизват моите – тъмни и неразгадаеми.
Насочва ръцете ни към устата ми. Изсмуквам ледените кристалчета от лъжичката. Вкусът е сладък, лимонов, изплъзващ се.
– Прекрасно! – съгласявам се аз.
Той бръква в миниатюрната чашка за нова лъжичка. Този път обаче аз водя нашите ръце към неговата уста. Той послушно отваря уста, после я затваря.
Редуваме се – една лъжичка за него, една за мене, ръцете ни работят заедно. Когато сладоледът свършва, той изрича тихо:
– Никога не съм виждал смисъл в яденето на сладолед. Досега.
Съзерцава устните ми. Усещам как гърлото ми пресъхва – искам да преглътна, да си поема дъх. Виждам как устните му се разделят, а после главата му се накланя лекичко на една страна и се приближава незабележимо към мен.
Та за какво говорехме? – изричам бързо и скачам на крака. – Щях да ви търся онази книга с поезия, нали така?