За първи път на български език можем да се насладим на поредния роман от любимия ни бразилски автор Жоржи Амаду  - „Тиета от Агрести”. Какъв е сюжетът?
Прокудена съвсем млада от родния си град заради непристойно поведение, Тиета се завръща след двайсет и шест години като богата и уважавана вдовица и користното й семейство я посреща с разтворени обятия. Но Тиета е принудена да промени плановете си, за да спаси красивите плажове на родния край от застрояване. А единственият начин да попречи на изникването на вредната химическа фабрика е да използва високопоставените си връзки в Сао Пауло и да потърси помощта на висши политици и финансисти – както може да го направи само съдържателката на най-големия публичен дом в града...
Жоржи Амаду (1912–2001 г.) е роден в бразилския щат Баиа, от който по-късно ще черпи ненаситно, пресъздавайки бразилската действителност и душевност с помощта на фолклорни и фантастични елементи.
Като политически емигрант във Франция в края на 40-те години попада в компанията на личности като Сартр, Арагон и Пикасо, които оказват важно въздействие върху мирогледа му.
През 1958 г. с книгата си „Габриела, карамфил и канела“ Амаду изоставя политическото си мисионерство и създава литературата, която го прославя завинаги и навред по света, издигайки бразилската литература като цяло до световните върхове.
Амаду на португалски означава „любим“, „обичан“ и той наистина е един от любимите писатели на цели поколения. Със своите 32 романа, преведени на 48 езика, Амаду е най-четеният и най-продаван бразилски писател и до днес.
„Тиета от Агрести“ се появява на българския пазар с логото на „Колибри“ във великолепния превод на Маргарита Дренска.

---

Тишина и усамотение, реката прониква безпрепятствено навътре в океана под ведрото небе – началото и краят. Грамадни дюни, чисти пясъчни планини, момиче тича нагоре по тях по-бързо и от коза, лицето му е светло като ясното слънце, чува се свистенето на вятъра, чевръстите боси крака увеличават разстоянието между него и здравеняка, който го преследва, мъж в разцвета на четирийсетте си години.
Мъжът диша тежко и се изкачва нагоре, стиснал шапката си в ръка, за да не я отнесе вятърът, та да се загуби. Обувките му затъват в пясъка; блясъкът на слънчевите лъчи го заслепява; вятърът реже кожата му като острие на бръснач; пот се стича по цялото му тяло; обзет е от желание и яд: като те хвана, чумичке, ще те поваля и ще те убия.
Тя се обръща и поглежда, мери разстоянието, което я дели от амбулантния търговец, от страха и от желанието: ако ме хване, ще ми се качи – казва си разтреперана; но ако се дърпам, той ще се откаже, ах, не, не и това, защото времето ми е дошло.
Мъжът също се спира и крещи, думите не стигат до девойката, вятърът ги отнася, потъват в пясъка. Тя не чува, но ги отгатва и отвръща:
– Беее!
Така блеят козите, които тя извежда на паша.
Предизвикателството го удря в лицето, пронизва го в слабините, укрепва силите му, той продължава напред. Момичето чака с удвоено внимание.
Отзад е реката, отпред океанът; момичешкият поглед обхожда и отмерва безбрежния пейзаж. В този момент на изчакване, на желание, тревога и терзание момичето вижда във въображението си съблазнителните размери на брачното ложе, което я очаква. От другата страна на залива господства красотата на обширната и гладка плажна ивица на Саку в щата Сержипи, заобиколена от застинала спокойна вода, там е голямото рибарско селище с магазин, параклис и училище – цяло градче. Зад грамадните възвишения, където то се намира, се простира водата, морската шир; тя властва, това е истинското море, разбунтуваните, сякаш вдигнали се на война грамадни вълни. Тук всеки ден вятърът натрупва купища пясък, най-белия, най-финия, като че избран нарочно, за да направи рядко хубав плажа в Манги Секу, с който не може да се мери никой друг плаж по тези места, където се образува заливът в извитото като прегъната ръка устие на река Реал при вливането ѝ в океана.
Десетки набързо издигнати временни къщички, построени според посоката на вятъра и движещия се пясък, който им се нахвърля и ги зарива под земята – жилища на малкото рибари, които живеят от тая страна на тесния залив. През деня жените ловят раци в калния речен ръкав, а мъжете хвърлят мрежи в морето. Понякога тръгват с надежда за невиждан улов навътре в морето, не се плашат от гигантските вълни, по-високи и от дюните, и се срещат на определеното място в черни като катран нощи с кораби и шхуни, за да им прехвърлят контрабандно уловената риба.
Търговецът контрабандист пристига с моторна лодка да прибере кашоните с напитки, парфюми, топове платове италианска коприна, кашмир и английски лен, разни подправки, за да си докара скромна печалба – парите за брашно, кафе, кашаса, тютюн. Понякога докарва в лодката си някоя разгонена кучка и докато пренасят кашоните и вързопите до къщичките, използва времето да отиде с нея зад дюните и да я обязди върху изсъхналите палмови листа.
Сърцат мъж е тоя търговец, дори рибарите го признават. Колко пъти ги е придружавал чак в открито море, пълно с кораби и акули, без да го е грижа за силното вълнение!
Момичето оставя мъжа да се приближи и тогава хвърля от високото шепи пясък, и отново с властния си страхотен вик призовава козите. Не познава друг израз, друга дума, друг звук, свързан с любовта. Беше го чула същия ден от разгонената за пръв път козичка, когато пръчът Инасиу – водачът на стадото – се запъти към нея, разклащайки брада и увиснали мъде. После се появи търговецът и девойката прие поканата му за разходка с лодка – двайсет минути по реката, пет в развълнуваното море, покрай великолепното Манги Секу. Как да не приеме, да каже благодаря, но няма да дойда? Не я съблазниха нито разходката по реката, нито навлизането в морето, нито дори любимите ѝ още от детството дюни.
Съвсем няма намерение да се прави на невинна. Беше отказала предишни покани – търговецът отдавна ѝ бе хвърлил око. Този път тя каза: да вървим, и знаеше къде отива.
Когато обаче усеща тежката ръка да я прихваща над лакътя, потръпва от страх от главата до петите. Но не се помръдва, не се опитва да избяга.
Мъжът я поваля върху сухите палмови листа, повдига ѝ полата, дръпва ѝ надолу гащите – някаква мръсна дрипа. Застанал на колене върху нея, заравя шапката си в пясъка, за да не хвръкне, та да се загуби, отваря си цепката. Девойката го оставя да прави, каквото е решил. За нея вече е дошло времето, както за козите страшният и желан час, неумолимият час на пръча Инасиу с големите мъдаци – толкова големи, че чак се влачат по земята. Нейният час беше дошъл, нима всеки месец не се стича кръв между краката ѝ?
На дюните в Манги Секу Тиета, пастирката на кози, опозна удоволствието от мъжа – смесица от море, пот, пясък и вятър.
Когато преди няколко часа търговецът я събори като козичка, тя изблея. От болка и от задоволство.