Три години след „Инес, моя душа“ Алиенде се завръща с нов исторически роман. В центъра на повествованието е мулатката Зарите, чийто изпълнен с премеждия живот я отвежда от потопения в кръв остров Санто Доминго (днес Хаити) през 1770 г. в опасния и безнравствен Нови Орлеан, от трудовото ежедневие на селска робиня до градския креолски живот, наситен с друг вид жестокости, но и с много приключения. Едва деветгодишна, Зарите е продадена като робиня на французина Валморен, който е господар на една от най-големите захарни плантации на карибския остров. Подложена на болезнени изпитания, мъки и унижения, преливащата от жизненост Зарите израства като решителна и благородна жена, която успява да извоюва свобода за себе си и за своите деца и да постигне щастието. Превратностите на съдбата не я сломяват и не задушават насладата от живота и любовта.
В завладяващ разказ за бурното съществуване на тази робиня именитата чилийска писателка Исабел Алиенде, прочута по света и позната и у нас с блестящи произведения като „Къщата на духовете“, „Паула“, „Ева Луна“ и много други, рисува жестокостите на робството, бунта и освобождението, превежда ни през насилие, страдание и възмездие, преплитайки художествената измислица със знаменателни факти от историята на Карибието през XIII в. – създаването на първата независима чернокожа република в Хаити. Майсторски изваяни и колоритни образи, бурни страсти, мечти и магия на фона на завладяваща интрига поставят „Островът под морето“ редом с най-увлекателните творби на Исабел Алиенде, които се четат на един дъх.

През четирийсетгодишния си живот аз, Заритe Седела, имах повече късмет, отколкото други робини. Ще живея дълго и ще съм щастлива на старини, защото моята звезда не помръква дори в облачни нощи. Познавам насладата, когато едрите мъжки ръце на избраника на сърцето ми събуждат моята кожа. Имам четири деца и един внук и всички от все още живите са свободни. Първият ми щастлив спомен като кльощаво и рошаво момиченце е как се поклащам под звуците на там-тамите; това е и най-скорошният ми спомен, защото снощи до изнемога танцувах на „Пласа дел Конго“ с изпразнен от мисли ум и днес тялото ми пари отмаляло. Музиката е вятър, който отнася годините, спомените, страха – този стаен вътре в мен звяр. С там-тама изчезва сегашната Заритe с нейното ежедневие и аз се превръщам отново в онова малко момиченце, което едва е проходило, а вече танцува. Удрям земята с нозе и животът запълзява нагоре по краката ми, протича през гръбнака, изпълва ме, пропъжда умората и подслажда спомените. Светът потръпва. Ритъмът се ражда на острова под морето, разтърсва земята, пронизва ме като светкавица и отнасяйки тревогите ми, отлита в небето, а там Папа Бондие ще ги сдъвче, преглътне и аз ще се усетя отново пречистена и щастлива. Там-тамите побеждават страха. Там-тамът е наследство от майка ми, той е силата на Гвинея в моята кръв. С него ставам непобедима, по-пленителна от Ерсули, богиня на любовта, и по-бърза от камшик.
Подрънкват морските черупки по глезените и китките ми, запяват кратуните, отвръщат им там-тами; тъпани с горски гласове тумба-лумба и тимбали с метален звън подканват барабаните и те запяват дум-дум; изхриптява голямата Маман – удрят я и така зоват боговете. Там-тамите са свещени, чрез тях говорят божествата.
В къщата, където изживях първите си години, там-тамите седяха смълчани в стаята, която делях с Оноре – другия роб заедно с мен, – но често ги извеждаха навън. Мадам Делфин, тогавашната ми господарка, не понасяше негърска тупурдия, а само меланхоличните вопли на клавесина си. В понеделник и вторник даваше уроци на цветнокожи девойки, а през останалите дни преподаваше в пищните къщи на grands blancs – богатите бели, но там госпожиците разполагаха със собствени инструменти, тъй като бе недопустимо да ползват едни и същи с тези на мулатките. Аз се научих да почиствам клавишите с лимонов сок, ала не умеех да свиря, защото мадам ни забраняваше да се доближаваме до клавесина й. Но не ни и трябваше. Оноре умееше да изтръгва музика от тенджера и всеки предмет в ръцете му оживяваше с такт, мелодия, ритъм и глас; звуците живееха в тялото му, беше ги донесъл от Дахомей. За играчка имах куха кратуна, която карахме да звънти; по-късно той ме научи леко да докосвам барабаните му – бях съвсем малка, все още ме носеше на ръце и ме водеше на танци и на вуду ритуали, където той даваше тон за ритъма с главния барабан, а другите го следваха. Такъв си го спомням. Оноре изглеждаше много стар, защото костите му се бяха вкаменили, при все че по онова време трябва да е бил на не повече години, отколкото съм аз сега. Пиеше тафия, за да не го боли толкова, като се движи, ала музиката бе за него по-добър лек от това стипчиво питие. Стенанията му се превръщаха в смях под звука на барабаните. С деформираните си ръце Оноре едва смогваше да обели картоф за ястията на мадам, ала на барабаните беше неуморим, а станеше ли дума за танци, никой не можеше да вдигне по-високо коленете си, нито да залюлее глава по-живо, нито с такава наслада да поклаща задник.
Преди още да проходя, той ме караше да танцувам седнала, а едва закрепила се на крака, ме подканваше да се потопя до безпаметство в музиката като в сън. „Танцувай, танцувай, Заритe, защото роб, който танцува, е свободен… поне докато трае танцът“.