Николай Хайтов е емблематично, ярко и противоречиво явление в българската литература. Още неговите първи публикации и книги вдигат шум около името му и твърде често това е нелитературна шумотевица. Причината е не само в конкретния текст, но и в самия характер на автора – чепат, остър, конфликтен, настъпателен. За половин век перото на Хайтов ражда над 60 книги – проза, публицистика, есеистика, пътеписи, пиеси, документални изследвания, краеведски анализи и т.н.
Още ранните публикации насочват нашето внимание към няколко съществени и характерни особености на неговия талант. Първата ни припомня традициите на голямата българска проза и публицистика от края на XIX и началото на XX век. Става дума за значението на писателя не толкова като автор на конкретен текст, колкото и като народен трибун, ярка обществена фигура, която и със своето творчество, и с поведението си играе ролята на своеобразен нравствен и духовен учител на обществото. Така в народното съзнание са се съхранили Захарий Стоянов, Алеко Константинов, Иван Вазов, а малко по-сетне Елин Пелин и Йордан Йовков. Един глобален поглед към духовното наследство на тези велики писатели и духовни учители на нацията ще ни разкрие как главната цел на тяхното творчество е да покаже саморазгръщането на националния характер и неговото проектиране върху националната съдба чрез съдбата на отделния човек.
Вълшебният и същевременно пределно реалистичен свят на “Диви разкази” спонтанно и естествено поражда паралели със сътвореното от други големи български писатели. Ако Йордан Йовков е романтичният певец на Добруджа, а Елин Пелин е реалистичният художник на селото в Шопско, Хайтов внася в българската литература темата за Родопите. Всъщност “Диви разкази” е вълнуваща поема за Родопа планина и отделните разкази са като части или фрагменти от тази поема. Героите са децата на тази особена планина. Като че ли те са облъчени от духа на древните мистерии, сякаш светлините и сенките на орфизма налагат печат над всяка тяхна мисъл и действие. Родопите са толкова различни от другите български планини. В тях има някакво мистично съчетание на човешка одухотвореност и отвъдна съзерцателност. И тази особеност определя магическата привлекателност на Хайтовите “Диви разкази”. Те ще ни поразят както с голямата вътрешна динамика на сюжета, с драматургичната енергия при разгръщането на характерите, със суровия, почти груб, като че ли с топор насечен, слог (а такива чепати, резки, необработени са и някои от героите, както е в “Мъжки времена”, “Мерак”, “Ибрям-Али”), така и с фееричността, изграждането на повествованието като разказ видение, използването на думите и фразите като чуруликаща вода, ярката пластичност на извайваните характери (“Страх”, “Сватба”, “Изпит”). Трети път ще ни порази психологическата дълбочина на авторовото проникновение (“Дервишово семе”, “Магьосникът от Брезе”, “Козият рог”).
Двете книги, които носят на Николай Хайтов огромна известност, са “Шумки от габър” и “Диви разкази”. Те имат почти феноменален успех – преиздавани десетки пъти в милионни тиражи само в България, превеждани на над 25 езика също в милиони екземпляри и получили оценката на именити български и чуждестранни критици и писатели.
Сътвореното от Николай Хайтов трудно се вмества в определени жанрови граници. Но не жанровото определение е съществено при писатели от ранга на Николай Хайтов. Нещо друго е много по-важно тук, а това е постоянното усилие да се проследи движението на българския дух, саморазгръщането на българския характер, осмислянето на българската национална съдба, видени и претворени в проникновено слово. Словото на Хайтов почти винаги е осветено от своеобразен вътрешен огън – от огъня на националното самосъзнание и самочувствие.
През 70-те и 80-те години Хайтов е един от първите български писатели, извадил на бял свят позабравени личности, важни за поддържане на националното самочувствие и формиране на характера на новото поколение. Най-яркият пример тук е възкресяването на легендарната фигура на Капитан Петко войвода. И никак не е случаен грандиозният успех на телевизионния сериал по сценария на Хайтов. Очевидна е по това време жаждата в българското общество за примери от по-близкото или далечно минало, които да бъдат за новото поколение като нравствени и волеви ориентири. Освен това с този сериал Хайтов разчупва и едно съществуващо дотогава клише: лошите турци – добрите българи. Тази щампа е отхвърлена от богатия, изграден с изключителна художествена дълбочина и плътност характер на Капитан Петко войвода. А онова, което Хайтов не може да изрази чрез формата на разказа, есето, сценария, го излива в пътеписа. Спокойно, плавно, достолепно, на места даже витиевато е пътеписното повествование при Хайтов. Понякога той ни напомня Вазовия маниер на изграждане на пътеписа. Само автори, които познават българската природа и които обичат българската душа, раждат такива творби.
Още от самото начало Николай Хайтов изпитва неудържимо пристрастие и към краеведските изследвания. В съвременната българска литература няма друг автор, който да е отделял толкова много време за на пръв поглед досадните проучвания и справки, нужни за едно краеведско изследване, както на книги за миналото на Асеновград, на Яворово, Девин, Смолян и т.н. И друга особеност сродява Хайтов с традицията на голямата българска литература – полемиката, потребността и с оръжията на публицистиката да се отстояват определени принципи и цели. Най-яркият пример тук са филипиките и памфлетната война около гроба на Левски.
Две ярки и определящи съществени за творческите търсения на Николай Хайтов са родени в полемика. Първата е “Бодливата роза”. В “Бодливата роза” той предупреждава, че ако човекът продължава така варварски да се отнася към своята природа, последствията ще бъдат непоправими. Днес виждаме, че за съжаление пророчествата му се оказаха верни. И каква тънка невидима духовна връзка свързва “Бодливата роза” и “Шумки от габър” – ако искаме да съхраним своята душа и вътрешно равновесие, трябва да опазим природата, внушава ни и с двете книги авторът. В яростна полемика за чистотата на българския език и неговото преподаване се ражда и “Вълшебното огледало”. Отново самотен, но непоколебим, Хайтов разменя словесни шпаги с професори, лингвисти, семиотици, структуралисти, защитавайки българския език от нахлуването на чуждици, паразитизми, неофразеологизми и др. Днес виждаме колко проницателно е било писателското съзнание на Хайтов, за да се разтревожи от зловещата тенденция за пълзящо дехуманизиране, изсушаване и обезбългаряване на българския език и реч. Не само във вестници и други средства за масово осведомяване (главно електронните медии) авторите вече си служат само с по неколкостотин думи, голяма част от които са чуждици, трафарети и канцеларски клишета, но вече и в художественото слово, в творбите на редица съвременни автори виждаме трагичното обедняване и примитивизиране на техния език и стил.