Не съм изненадан от интереса към българското кино от страна на българските зрители. Той е напълно закономерен, макар да не знам как точно да го обясня. Преди пет шест години спрях активно да се занимавам с попмузика, умишлено се насочих към киното, защото усещах, че там настъпва благоприятна промяна. Една активна млада вълна, връстници мои, които познавам, хора в най-хубавата киновъзраст - около 40-те години, започна активно да работи. И това даде положителни резултати. Със закона за киното държавата също застана сериозно зад този благоприятен процес. И промяната е налице.
Донеотдавна бях от другата страна на барикадата – актьор и композитор. Заминах в Прага да уча кино и вече направих първия си документален филм - „Манчестер Юнайтед от Свищов“. Вече мога да кажа, че кино се прави изключително трудно. Изисква се обгрижване от страна на държавата. Изисква се и запазване на ритъма. Тоест хората, които се занимават с кино, да са ангажирани, да работят, без да бъдат прекъсвани. Да няма празно място. И актьорите, и операторите, и хората от звука снимаха през последните години в много чужди продукции. Това създаде натрупвания, от които има голяма полза. Значи, те скочиха на друго творческо ниво. В момента за съжаление доста млади колеги са песимистично настроени, просто защото не работят нищо, защото не са ангажирани. Дано това да е само временно! И аз вярвам, че ще бъде временно.

Не става дума да правим протести

Просто на всички трябва да им е ясно, че за да има кинопроизводство, трябва да се работи без прекъсване. В последно време имаме уверенията от страна на държавата, че нещата ще се нормализират. Вярвам, че ще стане така, защото всичко, което излиза като кинопродукция през последните няколко години, е с високо качество и провокира много голям интерес. Би било безумие да се провали. Тия проекти, които бяха доведени до успешен край, са тръгнали през последните четири-пет години. Значи през това време се е работило солидно. Не бива да се прекъсва този процес, той трябва да продължи в същия ритъм.
Съпоставено с другите държави в Източна Европа, ние стоим изключително добре с нашето съвременно българско кино. И това не са високопарни думи, а истина. Три години бях в Прага, учих там, бях и по стечение на обстоятелствата куратор на Дните на българското кино. Там прожектираха всичките най-хитови БГ заглавия от последните години. И аз видях с очите си интереса на хората към нашите филми – в най-престижното кино в Прага имаше опашки за билети по 40-50 метра за българските филми. Защото за тях, за чехите, беше ясно, че българското кино е модерно, че

у нас се случва нещо много положително.

Моите наблюдения са, че всеки филм, който излиза у нас – от „Дзифт“, „Светът е голям“, „Разследване“, „Мисия Лондон“ – всеки един от тия филми, е различен жанрово от останалите. Жанровото разнообразие си е типично наш белег. В Чехия например не е така. Там излизат 25 филма годишно, а 23 от тях са от един жанр. Само два-три са различни. Така е и в скандинавското кино. Ние сме по-напред от тях.
Моят дебютен документален филм „Манчестер Юнайтед от Свищов“ имаше досега 6 прожекции. Абсолютно различна публика влиза всеки път в салоните и реагира на точните места. Приятно ми беше да влизам и аз в салона и да наблюдавам реакциите. Страхотна емоция беше. Първата прожекция мина като театрално представление, хората ръкопляскаха много. Другия месец сме в Кан, ще има прожекция там с подкрепата на НФЦ.
Повтарям, важното е да се спазва законът. Значи, има един закон, който е приет и дава резултати. Той трябва да се спазва. Оттам нататък нещата вървят, и то не чак толкова трудно. Показват го българските филми от последните четири-пет години.