Новата книга „Неща, места и хора” на Андрей Даниел ще бъде представена на 12 април от 18 ч. в Националната художествена галерия, ІІ етаж, 51-во ателие, северната сграда. Заслугата за прекрасното издание е на изд. „Захарий Стоянов” , което популяризира българското изобразително изкуство. Творбите на художника са вместени в текстове, които „отговарят на вечния, „досаден” и „лаишки” въпрос, който тегне като дамоклев меч над главите ни – какво искаш да кажеш с тази картина?”. Така е представен не само големият майстор на живописта, но и неговото разбиране за изкуството. Този начин на общуване с публиката се оказва плодотворен, може би защото „думите и понятията, парадоксално за своята природа, се оказват по-популярни и разбираеми от образните метафори и многосмислови материални внушения на пластичните изкуства”. В книгата има поучителни истории, срещи и спомени, размисли. Едни от текстовете са пътеписи, други портрети, трети есета. Главното не е в жанра, а в сериозния опит художникът да покаже на публиката и на себе си това, което го е занимавало последните 25 години, и да разкрие тайнството как срещите му с хората и пътешествията му са се превърнали в портрети и пейзажи.

---

(Израел – 1958 г.)

Звуци, миризми, цветове– преживявания без име, но свръхконкретни, понякога стягащи слънчевия сплит с болката по нещо безвъзвратно отминало. Странно е усилието да предизвикваш отново и отново тази болка, стискайки очи и припомняйки си случки, хора, места.
Вероятно представата, че животът може да се оприличи на линия, сложно или просто накъдрена нагоре, надолу, встрани, не е моето усещане.
Все по-сигурен съм, че това са множество успоредни или пресичащи се линии, плоскости и странни пространствени форми, проникващи една в друга, и веднъж изживявани в т.нар. Реалност, се преживяват отново и отново фантазно и винаги от различен ракурс. Комбинациите са безкрайни и усещането, че живеем живота си стотици хиляди пъти, ни доближава до безсмъртието.
Красив капан, нали, но във всеки удобен случай сме готови да се хванем пак и пак. Правенето на живопис напомня на това – тръгваш от острото и прекрасно сетивно и се опитваш да осмислиш и разбереш какво си почувствал, какво е това, което е блеснало в очите ти или прошумяло в ушите ти, а за неописуемите миризми – просто не може да се говори. Трупайки материализации на тези възклицания, изглежда, художникът се отчуждава от усещанията и навлиза в неопределената и хлъзгава територия на понятия, думи, категории, а там няма въздух и светлина за артиста. Подозирам, че всичко това става около 50-ата година на нашия „безсмъртен” живот. Намирам, че мой дълг е да го проверя и ако мога да го опровергая, както са го направили във времето на своето безсмъртие някои от моите кумири. Нуждата да разкажа за срещата ми с тях, за пътя до техните места и обстоятелствата около това е непреодолима, още повече че вече съм го правил десетки пъти, но устно, което не се счита за доказателство.
И за да не стане както в приказките – там бях, пях и се веселих, мед и вино пих, по мустаците ми тече, в устата ми не влезе – започвам.
Писък на чайки, морски вятър, несигурната повърхност на корабна палуба и солен вкус, май не от морската вода, а от сълзи. Странна смес от волност и безутешна мъка. Смаляващата се фигура на баща ми, стоящ на морския кей и песента на Модуньо „Воларе”, лееща се от корабните високоговорители. Майка ми дълго не може да ме утеши от раздялата с татко и аз плача ли плача, чувствайки приятната влага на морето върху възпалените си клепачи. Мамеща морска шир, пълна със смътна тревога – заминаваме с майка ми за Израел, за да се запозная с моята баба Жоли и вуйчо Сами, а татко остава, защото има работа. Започва моето първо голямо пътешествие. Годината е 1958, месецът май беше ноември, а корабът – „Г. Димитров”.
Варна изчезва на хоризонта, а мама ми чете току-що излязлата „Кон Тики” на Тур Хейрдал. Приключението е страхотно и аз се оглеждам непрекъснато за летящи риби. Пътуването продължи пет дни през Босфора и Дарданелите, Мраморно и Егейско море, с многобройните си острови, и накрая, развълнуваното Средиземно море. Последваха два месеца, изпълнени с непознати миризми и усещания – години по-късно аз вече щях да ги наричам екзотични. Но тогава се опивах от бензиново-газьолната атмосфера на скорости и светлини, напълно непознати за мен, шестгодишния русенец, живеещ от две години в Бургас. До ден-днешен миризмата на газьол или керосин по международните летища ме настройва романтично.
Други чисто сетивни приключения бяха и по време на нощите в кибуца на вуйчо ми Сами Мизра. Звуци на непознати птици и стърженето на цикадите, но най-вече съм запомнил воя на чакалите, и както вуйчо ми обясни, бляскането на очите и зъбите им в тъмното. Непроходимите гъсталаци от кактуси „сабра” и най-царственото нещо на „топлите страни” – палмите, ме хипнотизираха. И срещи, срещи, пък и раздели, с роднини и приятели на родителите ми. Танти Софи, сестрата на баба ми Бланка от Русе, която ме ужаси и разрева, въпреки добрата и мека усмивка, само защото беше досущ като баба ми, но три пъти по-слаба, и аз се обърках. Цветните реклами, големи като къщи и светещи с всички цветове през нощта, много малко напомняха на единствените неони в Русе по онова време, на витрината на една бакалница в центъра. Целият този водопад от цивилизационни и природни чудеса се стовари върху мен и сигурно тогава аз съм усетил, че ми предстои да живея в един огромен и безкрайно интересен свят. Желанието ми да разказвам за всичко това вероятно е събудило в мен, фантазьора, който май по-късно стана художник. И още нещо важно, струва ми се, една среща, която като много други важни неща, дължа на майка си. Тя купи току-що излязлата тогава обширна монография на Пикасо, издание на „Thames and Hudson” – London, 1957 г.
И досега тя е от най-ценните книги в библиотеката ми. Много по-късно щях да осъзная, че съм имал специалната привилегия да разглеждам с часове и дни тези чудновати, невероятни картини, преди да разбера, че така „не трябва и не може”. Те просто ми харесваха, бяха близки и разбираеми със смешните си криви носове, със страшните си образи на тъжния си човекобик и странните кристалоподобни отражения на хора и предмети. Сигурно съм ги прелиствал, както се прелистват приказки, и някакви добри поанти са се утаявали в мен. Убеждението ми, че живописта е една сериозна игра, в която може всичко, но направено не произволно, а както трябва, е започнало да се изгражда още тогава.
И пътешествие след пътешествие, реално или фантазно, като един Марко Поло, аз почнах да трупам своя милион.