Мануел Муньос Идалго, един от най-известните съвременни поети и драматурзи на Испания, е сред участниците в Деветата международна писателска среща. Поетът представи снощи в НДК стихосбирката си „Преди да падне нощта“, която излиза у нас с логото на изд. „Български писател“ в превод на Тамара Такова и Лъчезар Еленков.. Муньос Идалго е роден в Мурсия, от 1972 г. живее в Мадрид. Публикувал е 11 книги със стихове. Автор е на 26 театрални пиеси, повечето от които поставени на сцената. Дълбок поклонник на бароковия театър. Поддържа ежеседмична колонка във всекидневника „Ла Расон“. Лектор в испански и чужди университети, носител на литературни награди в родината си както и на българския орден „Кирил и Методий“. Муньос Идалго е участник във всички писателски срещи, проведени в София, и почитател на българската култура и литература. - Сеньор Идалго, Вие сте един от ветераните- участници в софийските писателски срещи. С какво Ви привлича този форум? - То е вътрешна потребност, присъща на литературния творец. Имаме нужда да общуваме, да се срещаме, да се погледнем в очите. Точно както пеленачето се нуждае от гласа на майка си, за да научи първите думички. Да, в известен смисъл писателите сме като децата. Трябва да сме заедно, да имаме възможност да говорим, на спорим, дори да се скараме. Защото от нашия спор се ражда нещо добро за обществото. Защото ние обменяме идеи, нужни на цялото човечество. И всеки един от нас, когато застане тук, пред колегите си, забравя своето Его, и започва да мисли в една посока заедно с другите. Поздравявам Съюза на българските писатели, че успя да ни събере отново. Че ни даде възможността да обсъдим теми, близки до всяко живо същество. Защото ние, писателите, искаме само едно - свобода на словото, ликвидиране на военните конфликти. Мир за цялото човечество. - Хората на духа искат свобода и мир за всички останали. Това вече сме го чували. А вие, писателите, чувствате ли се свободни в общество, подвластно на технологиите и парите? - Не, не се чувстваме свободни. Затова се опитваме да гледаме с очите на другите, на нашите читатели. Зная, че една добра книга не може да се противопостави на един военен конфликт, да речем. Че ония, които произвеждат оръжията, се интересуват от парите, които ще спечелят, а не от съдбата на хилядите хора, които могат да бъдат унищожени с тези оръжия. Но въпреки всичко писателите трябва да пишат, да издават книги и да внушават на хората да ги четат. - Контактите ви с България датират от далечната 1979 година. Кои личности от онова време оставиха у Вас най-ярки спомени? - Преди много години имах честта и щастието да публикувам в Испания цялото творчество на Никола Вапцаров. Това е едно от най-стойностните неща, които съм правил през живота си. И от Вапцаров тръгна голямата ми любов към България. За първи път кацнах в София през 1979-а. Съдбата ме срещна с една изумителна жена – Людмила Живкова. Порази ме нейното отношение към културата – за нея духовността бе по-важна и от политиката, и от икономиката. Тя поставяше над всичко културното богатство на родината си. И знаеше точно по какъв начин да го покаже пред света. Имах чувството, че мозъкът й е компютър – така ясно и точно чертаеше планове и ги изпълняваше. По онова време – става дума за началото на 80-те години, не бяхме свикнали една крехка жена да действа така решително, да застава на толкова категорични позиции. Людмила отвори нови пътища пред жената изобщо, даде й шанс да се реализира. - Може би тогава Вие, испанският поет, сте възприемали България като една от страните зад Желязната завеса. И затова Людмила Живкова, по-различна от тогавашния политически елит, Ви е провокирала с нестандартните си идеи за културна идентичност и духовна свобода? - Не, аз споделям лични мисли и убеждения, с които живея вече толкова години! Людмила бе просто необикновена жена, което няма нищо общо с тогавашната политическа ситуация в България. Аз я познавах добре, имах среща дори със самия Тодор Живков. Людмила бе нещо съвсем различно. Трябва много да обичаш страната си, за да издигаш на такъв пиедестал нейната култура, и да се бориш с всички сили, за да я покажеш на света. По особен начин тя се отнасяше и към децата, и към тяхното възпитание. По специален начин се отнесе и към мен, испанския поет. Просто тя остава в съзнанието ми като една от най-интересните личности, с които съм се срещал през живота си. Затова ми е трудно да преборя скръбта, че Людмила си отиде толкова млада. И тя до голяма степен е виновна за моето влюбване в България, което продължава до днес. - Говорите за България с искрена любов. Какво я поддържа през годините ? - България е нещо мое, защото тук се чувствам добре. И страдам заради бедите, които я връхлитат. Както страда синът, ако семейството му изпадне в беда, или пък се радва, когато всичко у дома е наред. Ден не минава, без да ме потърси някой приятел от България. И да ми каже какво се случва – я стачка на учителите, я наводнения, отнели живота на хора. Всичко това дълбоко ме наранява. Разберете – човек винаги страда повече за онова, което познава, отколкото за непознатото. А аз познавам България наистина много добре. Беше време, когато идвах у вас по 3-4 пъти в годината. Присъствал съм на всички големи чествания на Никола Вапцаров. И ги помня, сякаш сега се случват пред очите ми. -Явно Вапцаров е Вашата поетична слабост. Препрочитате ли често неговите стихове? - В момента пиша театрална пиеса за Вапцаров – нарочно го съобщавам най-напред пред вашия вестник. Пиесата ще се играе в София. Но няма да ви кажа нищо повече, за да не се развали магията. А стиховете му ги чета често. Защото той е един от най-големите поети на всички времена. Интервюто взе Елиана Митова