Иван Върбанов

История на проекта
Сценаристът, режисьор, оператор и копродуцент на филма „Баклава” Алексо Петров е оневинен по всички обвинения, които му бяха повдигнати през 2008 г. заради скандалната лента. Той се прибра от Канада в България, твърдо решен да извади на показ творбата си, върху която все още тегне забрана... Заедно с копродуцента Пенко Русев режисьорът ще припомни сагата на „Баклава”.
„Баклава“ е игрален филм с документален характер, който разказва за пътешествието на двама братя, търсещи свои роднини в посткомунистическа България. Те се сблъскват с нищета и мизерия. Филмът е прожектиран пред публика за първи път на 3 септември 2007 година по време на международния филмов фестивал във Варна „Любовта е лудост”. В главните роли са 26-годишният художник Николай Янчев - Джоре и 9-годишният Христо Херун, който живее в Дома за деца, лишени от родителска грижа „Александър Георгиев — Коджакафалията“ в Бургас. Във филма участват над 10 деца от същия дом, както и професионални актьори.
В началото на 2008 година филмът предизвиква скандал сред държавните институции със своите рекламни видеоклипове, качени на официалния сайт и в интернет, в които се показват сцени на насилие и секс. Видеоклиповете стават причина за иницииране на прокурорска проверка за изясняване на обстоятелствата, при който е заснет филмът. Образувано е досъдебно производство за създаване и разпространяване на произведение с порнографско съдържание и приемане на работа на лица под 16 години, за което не е искано разрешение. Постановено е да се ограничи достъпът за външни лица до Дома за сираци. Назначена е и проверка на кмета на Бургас във връзка със състоянието на бургаския Дом за деца, която разкрива редица проблеми.
В. „Класа“ покани на разговор продуцентите Алексо Петров и Пенко Русев.

- Г-н Петров, каква е равносметката ви днес - за съдбата на филма, на децата – герои, на преживяното от вас самия ?
Алексо Петров: Не съм правил тотална равносметка. За децата мога да кажа със сигурност, че всеки пое по своя път. По-голямата част от тях вече са извън дома, защото са навършили пълнолетие. Христо, нашият малък герой, който убеди всички, че има артистичен талант, си остана бездомник-несретник. От регионалната дирекция на „Закрила на детето“ - Бургас, ни бяха обещали, че той ще бъде записан в театрална школа, че ще се погрижат за него. Това обаче не се случи. Нищо в живота му не се промени.

- Тоест, остава упрекът към институциите за несвършена работа?
А.П.: Да. Представители на социалните служби идваха да инспектират всичко по време на снимките. Не се погрижиха да подобрят положението на децата. Талантливият Христо си е същият гамен. Той по три месеца е на улицата, бос, пуши цигари, пие кафета и това е.....
Пенко Русев: Филмът в никакъв случай не е само за домовете за изоставени деца. Той е тревожната мисъл на един млад български творец – Алексо. Мисъл и тревога за състоянието на България. Считам, че всички ние се самоунищожаваме – не само заради външни въздействия, но и заради вътрешни процеси. Може да е силно, но за мен това е филм за убийството на българската нация. Да, клиповете, пуснати в интернет, акцентираха върху скандални сцени, които се случват в домовете за деца, но те не дават цялостна представа за филма.

- Но не рискувате ли, че с това признание можете да предизвикате нови обвинения? Защото във филма са вплетени множество теми – например гаврата на разноцветни политици с държавата България?
П.Р.: Темите в този филм са поне десетина. Как да ги анализираме и да ги представим поотделно? Трябва да се говори и отчита цялостното въздействие на лентата.

- Намерихте ли отговор на въпроса, кой е виновен за съдбата на изоставените деца на България?
А.П.: Всеки от нас има своята вина. Ние сами изграждаме живота такъв, какъвто той е. И бъдещето си, разбира се.
Всеки сам за себе си решава как ще живее и как ще се отнася с околните.
П.Р.: Не трябва да се изключва възможността за цялостното осмисляне на бъдещето на българската нация. За въздействията отвън, за превръщането ни в „територия”, за интересите от изчезването й. Ние сме направили малко огледало в рамките на 106 минути, което отразява действителността. Бием алармата, вкарваме ваксина в организма на обществото и казваме, че това общество трябва да се промени. По себе си съдя, че за 4 години вече гледам по друг начин на филма, на драстичните и ужасни сцени, които присъстват в него.
Алексо има прозрения, които се оправдават във времето. Институциите, свързани с децата, бяха изкарани от летаргията, в която бяха изпаднали. Чрез „Баклава“ ние успяхме да алармираме обществото за ужасните проблеми. Промяната, която дойде след реализацията на филма, измерваме дори с факта, че джобните пари, които децата в домовете получават месечно, скочиха от 3 на 30 лева на месец.
А.П.: Покрай скандала с клиповете, съдържанието на филма остана встрани. Но в крайна сметка обществото призна за проблемите в домовете – за проституцията, за наркоманиите...
П.Р.: Видя се, че пансионите като форма за отглеждане на изоставените деца, не е удачна. Те трябва да растат в семейства, да имат модел на поведение, хора около себе си, които да възприемат като родители.

- Филмът представян ли е по света и да очакваме ли, че след като българските институции са преосмислили своята позиция, той ще бъде прожектиран у нас?
П.Р: Искрено се надяваме, работим по този въпрос.
А.П.: Филмът бе представен в Амстердам около година след скандала. Имаше огромен интерес. Аз самият бях изненадан. Имаше дискусия. Хората искаха да знаят защо е такова положението в България. Имаше и наши сънародници, които ни упрекваха за това, че представяме по този начин страната ни.

- Къде бяха различията в темите и реакциите на аудиторията след прожекциите в Амстердам и у нас?
А.П.: У нас имаше две прожекции – една закрита в София и втора - по време на фестивала „Любовта е лудост“ във Варна. Холандците не виждаха конкретно България във филма, а световен проблем, който се случва навсякъде. За тях беше все едно дали говорим за ЮАР, Уганда. ..Те усещаха, че във филма има нещо истинско и искрено и ми задаваха въпроси точно на тази тема – не като на българин, а по-скоро като на човек, който е запечатал на лента част от живота.
В Ню Йорк сме представяли филма на фестивал. И в САЩ, и в Холандия имаше упреци от емигранти, че това е антиреклама за България, което пък срещаше опоненти от други зрители и това довеждаше до горещи градуси по време на дискусиите.

- Ако изразните средства на филма бяха комбинирани с повече документалистика на фона на чисто художествения жанр, това би ли допринесло повече за успеха му?
П.Р.: Това е филм с минимализирано количество автоцензура. В него авторът показва реалността. Погледът на Алексо е фотографски, преминал през естетиката на творческото му светоусещане. Игралната част и документалистиката се допълват като похват и модел. Участието на актьори, които не са професионалисти, е забележително.
А.П.: Ако трябва да се върна към документалистиката – жанр, с който си играя доста - преди да се заема с „Баклава“, ми беше интересна границата, която е толкова тънка. По-голямата част от кадрите са неподставени. Нещата се случваха пред камерата. Дори по отношение на сцени, за които след това бяхме упреквани, като целувката между децата например. Те го направиха по време на кастинга, за да ни впечатлят и да ги изберем точно тях, под радостните реакции на възпитателите им. Всички кадри от улицата също са автентични.

- На фона на липсата на пари за кино ще продължите ли да се борите за нови продукции?
П.Р.: Сигурен съм, че българското кино ще просъществува напук на стремежа за унищожение на българската култура. Когато има техника и идеи, филмите ще се реализират. Друг е въпросът в силата на въздействието и тяхната съизмеримост с европейските и американските образци, които са скъпи продукции. Вечните теми в родното кино ще се развиват. Основанието за оптимизма идва и от факта, че има много талантливи млади поколения творци. А и сред утвърдените колеги има ярки идеи, които ще намерят начин да се появят на бял свят. Новият проект на Алексо Петров се казва „Родопа“. Той ще бъде съобразен в максимална степен с критериите на Националния филмов център и е в жанра „Романтична комедия“.

- В каква степен продуцентите са поставени в условия на „феър плей“, когато кандидастват със свои проекти?
П.Р.: Субективизъм винаги има, така е по целия свят. Има продуцентски компании, които завзеха пространството, награмуздиха се с проекти, тепърва ще бълват телевизионен продукт. Не е добре, може би, да казваш, че правиш изкуство, а да те интересува най-вече финансовият резултат. Критериите са объркани и в голяма степен художествените комисии, които оценяват проектите, са изправени и пред маркетинговите модели, които отстояват самите медии. За да може да се търси бърза възвръщаемост на вложените средства. Дъвка за окото - лоша услуга за националната ни култура.