Иван Гранитски

Появи се една книга с твърде любопитно заглавие - „Задочни интервюта с Любен Гоцев“, съставена от Елена Трифонова. Книгата представлява добре промислена подборка от интервюта на Любен Гоцев през периода 1988 – 2010 година. Разговорите са структурирани в два раздела, в които Любен Гоцев разсъждава по горещите социално-политически проблеми, разтърсили отлетелите като миг повече от две десетилетия. Години на остри социални трансформации и пертурбации, на голямо политическо напрежение, стигащо понякога до неовладяеми конфронтации, на взривна и непредвидима промяна в социалната стратификация на българското общество.
През последните години се появиха повече от дузина книги с подобен характер, в които интересни и знакови фигури поднасят своята трактовка и анализи за почти ирационалното развитие на така наречения демократичен преход. Тук трябва да споменем книгите на Стефан Продев, д-р Петър Дертлиев, д-р Желю Желев, Атанас Семерджиев, Гиньо Ганев, Николай Добрев, Димитър Луджев и прочее. Но, очевидно, ще са необходими още десетилетия, за да се постигне необходимата историческа отстраненост от конкретните събития и да се доближим до сравнително обективните оценки и анализи.
Книгата на Любен Гоцев обаче и сега ни предоставя богат материал за размишления. Авторът в присъщия си непринуден, естествен и понякога артистично ироничен маниер свободно разсъждава върху някои от най-взривоопасните теми и проблеми на прехода. От това какво се случва с държавата и държавните институции през специфичната проблематика на дипломацията, разузнаването, генералите и властта и генералите във властта, появата на Симеон Сакскобургготски на политическата сцена, особеностите на прехода, сложните и мъчителни трансформационни процеси в недрата на БСП и т.н.
В предговора на книгата съставителят Елена Трифонова проницателно посочва, че „Гоцев разсъждава за държавата, дипломацията, новите лица на властта или анализира развитието на традиционните си отношения с царя или със социалистическата партия. В тези мисли е автентичният Гоцев – точен или многословен, емоционален или ироничен, завладяващо риторичен или дипломатично сдържан. Но казаното от него е като хвърлен камък – точно и на място...“
Без съмнение генерал Любен Гоцев е една от най-ярките и важни фигури през годините на прехода. Колкото и той да не обича медийната шумотевица, интересът на журналистите е постоянно фокусиран върху него. В десетките, а може би и стотици публикации, посветени на него, се преплитат реални факти с фантастични измислици, откровени контра дезинформации с полуистини, плоски манипулации с извадени от контекста фрази от различни изявления и интервюта. Налага се впечатлението, че някои се страхуват твърде много не само от респектиращата личност на генерала, но и от неговото най-близко приятелско обкръжение – например митологизирания до непостижими размери приятелски кръг „Монтерей“.
Слава Богу, че самият Гоцев притежава завидно хладнокръвие, за да се впечатлява или отговаря на дребните или по-просташки задявки.
Лично аз се радвам, че Провидението ме запозна с тази неординерна, волева и богата духом личност още в началото на прехода. Не мога да забравя например с какво мъжество и достойнство той понесе дюдюканията, ръмженето и замерянето с камъни и празни бутилки, които група политически хунвейбини и талибани си позволиха срещу него и неколцина социалисти през лятото на 1990 година пред гарнизонното стрелбище, където е разстрелян поетът Никола Вапцаров и неговите съратници антифашисти.
Напълно справедливо някои определят Любен Гоцев като Човека институция. Сигурен съм, че историята ще оцени неговите заслуги по достойнство и ще го открои като един от истинските, а не измислените и набедени строители на съвременна България.