Иван Юруков: От много реформи станахме мутанти
Иван Юруков – един от най-талантливите млади актьори в трупата на Народния театър, отново е във фокуса на медиите заради участие в бг сериал – в сагата на bTV „Столичани в повече”, която стартира през април, той играе Андрей Лютов. В същото време Иван се върна на екран в още една сапунка – „Забранена любов” по Нова тв , където най-неочаквано се появи като двойник на мъртвия арх. Валери Кадиев. В продължение на два сезона Валери Кадиев бе любим персонаж на публиката заради майсторското превъплъщение на Юруков, който много сполучливо изигра ролята на хомосексуалист - злодей.
Иван Юрукове е роден през 1978 г. в Сандански. Завършва НАТФИЗ през 2004 г. в класа на проф. Стефан Данаилов. От 2005 г. е в трупата на Народния театър “Иван Вазов”, където играе Мамилий в "Зимна приказка" от Шекспир, Алберто в “Лека нощ, Патриция”от Алдо де Бенедети, Сганарел в “Лекар по неволя” от Молиер, Дмитрий в “Бягащи странници” от Алексей Казанцев, Виконт дьо Нанжак в “Идеалният мъж” от Оскар Уайлд, Доминго в "Осъдени души" по Димитър Димов, Разколников в "Престъпление и наказание" по Достоевски, Силвио в „Слуга на двама господари”, Алцест в „Мизантроп”, Уорън в „Полет над кукувиче гнездо”. Има две номинации за “Аскеер” за изгряваща звезда - за ролята на Сганарел в “Лекар по неволя” и за Дмитрий в “Бягащи странници”. Юруков е едно от най-търсените лица в тв рекламата. Изявява се и като режисьор на късометражни филми.
- Г-н Юруков, публиката очаква с интерес новия български сериал. За какво става дума в „Столичани в повече”?
- С радост приех поканата да участвам в този сериал, защото вярвам, че проектът е наистина обещаващ – доказателство за това е сполучливият подбор на актьорския състав и целият снимачен екип, както, разбира се, и всеотдайността на продуцентите. С голяма част от екипа вече сме работили заедно както в киното, така и на сцената. Безспорно те са изключителни професионалисти и за мен е предизвикателство да споделяме работата си.
В началото не знаех много неща за сюжета, но впоследствие открих неговите достойнства. Всеки от нас има възможност да изработи много интересен персонаж, което ще направи взаимоотношенията сложни и интригуващи. Целенасочено героите са доближени до обикновения човек, разкриват познати характери. Моят персонаж ми допада, усещам го близък. Очаквам от сценаристите интересни авантюри и събития. Героят ми се завръща от дълъг престой в чужбина и поглежда семейството по нов начин.
- Публиката вижда в този тип герои себе си. Какви са впечатленията ви от партньорството с големите български актьори от ранга на Стоянка Мутафова по време на снимките?
- Да, вече имах честта да играя заедно с великата Стоянка Мутафова по време на заснемането на части от първите епизоди. Нейната героиня е от съседно семейство, чието присъствие играе важна роля в отношенията по-нататък. За мен е гордост, че имам шанса да присъствам на екрана редом с този гигант на българския театър. От голямата актриса човек може само да се учи дори когато я наблюдава, без да й партнира.
- Феновете ви дълго време ще ви свързват с образа на гея Валери Кадиев от „Забранена любов”. Казват, че героят бил замислен като епизодичен, а се превърна в централен?
- Явих се случайно на един от кастингите, предложиха ми ролята на Валери, аз се съгласих, защото тя бе за мен нещо ново и предизвикателно. Доста по-късно, след като започнахме да снимаме и първите серии се завъртяха, разбрах, че Валери е бил замислен почти като епизодичен герой. Било предвидено историята с него да се развива около месец, после да изчезне от сериала. Но самите сценаристи проявиха интерес към моята интерпретация и предложиха сюжетната линия с Валери да продължи. Така героят се разви и от епизодичен Валери се превърна почти в централен образ, концентриращ около себе си действие, провокиращо всички образи. Беше интересно. Почти две години работихме с екипа на „Забранена любов”, сближихме се с операторите, режисьорите, сценаристите. Всички бяхме твърде отдадени на работата. Според мен сценаристите имат много добър подход към персонажите. Няма чисто черни, нито чисто бели! И затова са много по-човечни. Стават съвременни, наши, български. Защото качествата на героите от „Забранена любов” са качествата на нашия съвременник. Няма супергерои, няма абсолютно негативни образи. В този смисъл се надявам и „Столичани в повече” да достигне до зрителите със своята истинност и позитивизъм.
- Вие сте актьор с определено мъжко излъчване. Притеснихте ли се, че се наложи да играете гей?
- О, ни най-малко! Дори напротив. Гледах на това като възможност да погледна през очите на хомосексуален персонаж, да реагирам по нов за мене начин. Опитвам се да заобичам героя си, независимо от обстоятелствата, в които е поставен. Любопитно е да търсиш начин достойно да отстоиш позицията на човек, различен от теб самия. Намирам, че да изиграеш гей не е слабост, а привилегия. Доколкото целувката с мъж - това въобще не ме притеснява. Още повече Любо (актьорът Любомир Ковачев, който играе Крис – б.а.) е един хубав и приятен мъж! (смее се)
- Смятат ви за късметлия. Едва завършихте НАТФИЗ и попаднахте в най-авторитетния театър в България. Какво е усещането да си част от екипа на Народния театър?
- Нашият театър е на 100 години. На неговата сцена са се разхождали великаните на българската сцена. Тази сграда не е само красива, тя е и одухотворена, тя е храм. За мен театърът е светило. Затова усещането ми да работя точно тук е сакрално. Аз ползвам гримьорната на Любомир Кабакчиев и Константин Кисимов – двама от колосите на българската театрална сцена. На стената в гримьорната ми е закачена надупчена дъска – тя е от самата сцена на Народния театър, преди да се направи ремонтът. Надупчили са я за разни декори и настилки, необходими за постановките. По тази дъска са стъпвали колосите на българския театър. Затова тя за мен е икона. Всеки ден минавам покрай нея, поглеждам я и споменавам имената им. Изобщо мястото е свещено. Вероятно и зрителите го усещат. Особено в едно време, в което преобладават меркантилността, търгашеството, бездуховността, хазартът. Точно пред тази дъска си припомням и повтарям, че театърът е изкуството, което лекува душата. За да влезе тук, зрителят плаща. Но не за да получи нещо материално, нещо, което може да се пипне, а за да види любим актьор, или да чуе нещо, което ще го трогне и развълнува. Той плаща за една химера. И тази химера трябва да бъде прекрасна. Ако не е, поколенията ще боледуват.
- Как гледате на театралната реформа, която се провежда в момента у нас?
- Гледам да не гледам, защото ако се вгледам, ще провидя ужас. Банално е да се повтаря колко страшно е положението. През целия безконечен период на „прехода” станахме свидетели на много реформи. В резултат на което от преоформяне станахме мутанти. Сега, понеже не остана какво да се подхване, дойде ред на културата. Но и там почти не остана какво да се подхваща, и без това респектът към будителите остана в музеите. Унищожи се киното, дойде ред на театъра, а от телевизорите гръмко се раздухват разни сензации. Спекулира се с човешкото нещастие, телевизиите бълват пошли предавания и „забавляват” горкия народ. Това е продукт на многогодишното затъване, типично за целия този преход. Бездушието така ни е сковало, че фактът от кризата в културата никого не трогва. Убивайки театъра, умира литературата, респективно училищата, а от там младежта. А тази липса произвежда ялови консуматори, обезличени хора без мнение. Ако това е търсено целенасочено – то може да се спи спокойно, целта е постигната! Налице е един контингент от потъпкани същества, които за да оцелеят, са се сврели в дупките си. Наливат се с апатия. От телевизора поглъщат семейни комедии и цветущи обещания от своите управници – същите, които разпалено негодуват, че няма директен полет до Съединените щати. Явно изходът от кризата е на терминал 1 и терминал 2 на софийската аерогара.
- Трябва ли да останат театрите в по-малките селища например?
- А трябва ли да останат училища в по-малките селища?! Или пък църкви?!
- Кой ви изкуши, за да попаднете в театъра?
- Попаднах в една самодейна театрална трупа. Тогава открих театъра. Вълнението ми беше толкова силно, че година по-късно вече учех театрално изкуство. Всичко рязко се преобърна. Сцената ми позволи да открия много нови неща за себе си. Дължа много на моите преподаватели – Стефан Данаилов, Илия Добрев, Иван Налбантов. По-късно пък ми повлияха срещите с много режисьори: Иван Добчев и Маргарита Младенова в „Сфумато”, Венци Асенов, Росица Обрешкова, Николай Ламбрев, Мариус Куркински. Изобщо аз съм много обвързан с театъра. Приемам го не само като място за работа, но и като дом. Работейки върху отделните пиеси, можеш да научиш неподозирани неща за себе си. Тук имаш възможност да заживееш с терзанията на различни литературни герои. Опитвам се да си представя колко ли странен бих бил в очите на хората, ако не съм актьор.
- Нещо, което не знаем за Иван Юруков?
- Аз самият търся кой съм всъщност. Ролите ми помагат да бъда всеки. Бъдещето носи неизвестност, която ме изпълва с очакване. Това ме радва.
Интервюто взе Елиана Митова
