Малин Кръстев е сред най-играещите български актьори. Присъствието му в „Господари на ефира“ пък го прави още по-популярен. Роден е през 1970 г. През 1995 г. завършва Театралната академия със специалност актьорско майсторство в класа на професор Елена Баева. Кариерата си започва в Младежкия театър. След това идват и предложения от "Сълза и смях", Театър 199. В биографията му не липсват участия в киното – телевизионния сериал „Хайка за вълци”, „Моето мъничко нищо”, „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа”, „Врабците през октомври”, редица чуждестранни продукции. От три години преподава актьорско майсторство в съвместната младежка школа МОНФИЗ и Младежки театър „Николай Бинев”. Женен е за актрисата Станка Калчева.

---

- Господин Кръстев, разкажете повече за сегашната си работа в театъра.
- В момента... то е доста смешно, защото в участвам в 9 пиеси в четири театъра. В Младежкия играя в „Три сестри”, „Тихи невидими хора”, „Двамата веронци”, както и „Фрида”, където съм Троцки. От 3 февруари започнахме един много голям проект с Влади Люцканов, директора на театъра, по негова драматизация - „Кола Брюнон“ на Ромен Ролан. Иначе в Театър 199 играя в култовите постановки „Три дъждовни дни” и „Старицата от Калкута”. В Народния театър и „Сълза и смях“ - „Лазарица ” и „Тестостерон”. В „Зад канала“ участвам в „Апокалипсисът идва в 6 вечерта” на Георги Господинов, в Театрална работилница „Сфумато“ играя в „Стриндберг в Дамаск“... И така по едно време участвах едновременно в 12 постановки в 5 театъра.

- Не ви ли идва малко в повече, или така се борите с кризата?
- Не, тук не става въпрос за криза. Така във времето се случи, че стойностни хора, режисьори и добри постановки, на които не бива да се отказва, ми се събраха в живота. Мисля, че актьорът трябва да има някаква хигиена в това, какво избира, как го избира, какво да работи, как да го работи. Но не може да отказваш срещи с Иван Добчев, Маргарита Младенова, Явор Гърдев - страхотни ангажименти! Мен от работа не ме е страх. Мъчно ми е за роли и постановки, които в момента не се играят, като „Дванайсета нощ” на Коко Азарян. Там играех Оливия.

- Как се справяте с превъплъщенията на жена?
- По стечение на обстоятелствата или ирония на съдбата още първата ми роля в Младежкия театър беше вещицата от „Спящата красавица“. Това бе едно странно представление по текстове на майката на Теди Москов, Рада Москова. След това Младен Киселов ме разпредели във „Веселите Разплюеви дни”, където играх икономката Мавруша. Получих „Икар“ за тази роля. После Коко Азарян дойде и ми каза: „Майна, виж какво - ще правя в Младежкия „Дванайсета нощ...”, и така стана, че ми даде ролята на Оливия. Не е важно дали ролята се прави лесно или трудно! Всички ние сме професионалисти, всеки може да намери неговата си Оливия. Важното е кой е режисьорът, как те води, какво иска да разкаже с теб.

- Малко хора знаят, но вие преподавате актьорско майсторство в Младежкия театър и театралната школа МОНФИЗ. Откъде започна всичко?
- Всичко тръгна на майтап преди три години. Поканиха ме да направим тази школа. Впоследствие вече аз оформих нещата, условията ми бяха децата да бъдат като в професионален театър. В момента и директорът на Народния театър Павел Васев ни подаде ръка и ползваме помещение в „Сълза и смях“. Защото поради тежката и натоварена програма на Младежкия театър не достигат помещения. В момента наистина има бум на театралните школи. В цялата страна има 15-20 театрални школи. Те за радост са пълни с млади хора, които искат да станат актьори. А преди три години бях много уплашен. Първо от поколението. Казвах си, това е седящото пред компютъра поколение. Доста са агресивни. Те не знаят кой е Екзюпери, кой е Малкия принц. Затова и на изпита им дадох да четат на прима виста „Малкия принц”. И изведнъж се изненадах колко чувствителни, готини и интелигентни деца има .
Затова трябва да преоткриваме, а не да подценяваме това поколение. В момента виждам и първите резултати – едно седем-осем души вече са студенти в НАТФИЗ.

- През последната година започнаха реформи в културата, които предизвикаха доста спорове. Вижда ли се светлината в тунела?
- Не знам – доста съм объркан. Това, което виждам, е доста страшно. Едновременно с това е необяснимо! Салоните в театъра са пълни, но аз виждам, че това са едни хора, които вече мразят телевизията, мразят всякакъв род информация. И търсят начин да се определят сами себе си. Друг е въпросът, доколко тези хора мога да ходят на театър. Аз виждам едни хора, които цял ден си говорят с телевизора - в самотата си се кара на Първанов, споделя на Бойко Борисов. И изведнъж влиза в театъра и започва да си говори с мен. Малко публиката ни е... хмм, меко казано, странна.

- Това отразява ли се на нивото на театъра?
- Въпреки всичко, което казах, в момента има седем-осем постановки, които са световно ниво. С постановката „Лазарица” имах възможност да обиколя Европа и Америка. Видях как публиката ни посрещна и в Париж, Лондон и в Москва.
Българинът няма реална представа на какво световно ниво е българският театър, какви постановки се играят в момента. Затова отношението към нас е като към някакви просяци, които просят от държавата. Не знам какво ще се случи с тия делегирани бюджети – дали ще доведат до фалит театрите, или може би до нещо добро.
Нашите управници толкова години извършват интелектуален геноцид върху културата ни. По-важно в случая е младите да не се отказват от нея. Най-лесно се управлява беден народ. Изкуствено ни държат бедни, непрекъснато мачкат културата и образованието. За да може утре тая рая да отиде и гласува за тях. Нейният глас струва едно кебапче.
Оттук възниква и въпросът, колко българинът има нужда от култура. Защото култура не е само да отида да гледам нещо смешничко, култура е да позволиш на едно изкуство да ти зададе правилните въпроси, да намериш себе си – дали ще бъде чрез текста на Шекспир, Чехов или Сартър. Това е проблемът.

- Кое все пак ви задържа досега да не отидете на втори терминал?
- Това, че по някакъв начин, ходейки навън, снимайки се в много международни продукции, виждайки за какво иде реч по света, виждам таланта ни. Ние в момента имаме невероятна потенция от можещи и талантливи театрали, кинаджии. И освен това и ако аз си тръгна утре, ако и Деян Донков, ако Захари Бахаров си тръгне и изобщо всички онези, които излизат вечер на сцената, си тръгнат - какво става?!

- Какво е мнението ви за последните български филми, които се появиха на екран?
- Българското кино... Има една велика фраза: „То се случва не поради, а въпреки!” Докато държавниците ни не разберат, че това е индустрия, няма как да стане. Ето и аз в последно време, дето се казва, де що има български филм, участвам. Иначе страшно харесвам филма на Камен Калев „Източни пиеси”, с нетърпение очаквам следващия му проект. В момента страшно се радвам за филма на Ивайло Христов „Стъпки в пясъка”. Много ми допадна филмът „Лов на дребни хищници” на Цецо Марков. Мога да ви кажа, че скоро трябва да излезе един страхотен филм на Валери Йорданов „Кецове”. Дано тези, които гледат тези филми, да си кажат, че има смисъл да се снимат.

- Понеже заговорихме за кино, какви са вашите участия тази година?
- Тази година участвах в два италиански, един американски и един български филм. С нетърпение чакам „Шменти капели” на Влади Въргала. Едновременно снимах и за италианците, и за него - непрекъснато прехвърчах от Белоградчик до София. Той е един човек, който доказа, че не му е нужна държавата - сам си намери. Мисля, че ще стане един страхотен филм.

- Разкрийте малко подробности.
- Той е черна комедия – тип „Гепи ” и „Две димящи дула”. Има криминална история. Много е смешно, малко тип братя Коен... много ще се забавляват хората. Няма да издавам повече.

- Кога се чувствате „господар на положението” и кога не?
- Никога не съм бил господар на нищо. Оставил съм живота да ми се случва. Човек не може да бъде господар на нищо. Никой нищо не притежава. Малкия принц казва: „Това тяло е много тежко, не мога да го занеса горе!” В старите празни черупки няма нищо страшно, те са просто празни! Затова трябва да оставим на живота да ни се случва. Колкото и да ни се иска да бъдем господари и всеможещи, няма как. Но ако се оставиш на живота и си честен спрямо таланта си, обичаш това, което правиш, животът ти се случва. Има един горе – господар ли, господ ли, някаква енергия ли е, не зная. Той вижда! Той вижда и много често ни помага.


Интервюто взе Милена Галева