„Най-търсеният човек“ на британския писател Джон льо Каре, превод Венцислав К. Венков, излиза у нас с логото на „Колибри“. До момента Джон льо Каре е написал 22 романа, отличени с престижни литературни награди като „Едгар“ и „Джеймс Тейт Блек Мемориъл“, а по негови произведения и сценарии са заснети 2 телевизионни сериала и 12 филма. Книгите му са преведени на повече от 30 езика и продадени в десетки милиони копия.
„Най-търсеният човек“ е предпоследният роман на Джон льо Каре, чието действие се развива в Европа след събитията, разтърсили света на 11 септември 2001 г. С талантливото си перо Джон льо Каре създава портрет на съвременния свят, който се е отърсил от сянката на Студената война, за да попадне в друга – тази на войната срещу терора.
През 2008 г. в. „Таймс“ постави Джон льо Каре на 22-ро място в класацията си „50-те най-големи британски писатели след 1945 г. “. Когато прочетете "Най-търсеният човек", ще разберете, че това не е случайно.

---

Не можеш да виниш турчина – шампион по бокс, че докато води под ръка майка си по една хамбургска улица, не е забелязал следящия го кльощав младеж в черен балтон.
Големия Мелик, както му викаше обожаващата го махала, бе рунтав гигант, отпуснат, но общителен, с широка естествена усмивка, вързана на опашка черна коса и олюляваща се, развлечена походка, който дори без майка си заемаше половината тротоар. Едва двайсетгодишен, той бе известна личност в своя малък свят, и то не само заради успехите си на ринга: освен това го бяха избрали за представител на младежите в ислямския спортен клуб, имаше три сребърни медала на сто метра бътерфлай от шампионатите на Северна Германия, а на всичко отгоре беше и вратарят звезда на отбора, в който всяка събота играеше футбол.
И като повечето възедри хора, бе свикнал по-скоро него да го оглеждат, отколкото той да се оглежда – още една причина кльощавият младеж да успее да го следи незабелязано
в продължение на цели три денонощия. Погледите на двамата се срещнаха за пръв път, докато Мелик излизаше с майка си от агенцията за пътувания „Ал-Умма“1, откъдето току-що бяха купили самолетни билети за сватбата на сестра му в родното им село близо до Анкара.
Мелик усети, че някой го наблюдава, обърна се и срещна лицето на висок, болезнено слаб младеж на ръст колкото него, с невчесана брада, зачервени хлътнали очи и дълъг черен балтон, в който можеха да се поберат трима магьосници. Около врата му бе овързано черно-бяло кафие, а през рамото си бе метнал туристически сак от камилска кожа.
Втренчи се първо в Мелик, после и в Лейла. След което се върна към Мелик с немигащи, но умоляващи, пламенни хлътнали очи. Отчаянието на младежа можеше и да не впечатли особено Мелик, още повече че билетната агенция бе в самия край на главната железопътна гара, където по цял ден се навъртаха всякакви изгубени души: германски скитници, азиатци, араби, африканци, та и турци като него, само че с по-малък късмет – да не говорим за безкраките с електрическите си инвалидни колички, продавачите на наркотици и клиентите
им, просяците и кучетата им, та дори и един седемдесетгодишен мъж с каубойска шапка и кожени бричове за езда със сребърни кабари. Малцина от тях имаха работа, а неколцина изобщо нямаха място на германска територия, но, общо взето, ги търпяха до спешното им депортиране, обикновено по изгрев слънце. Само новодошлите и безразсъдно смелите се решаваха да рискуват. По-печените незаконно пребиваващи заобикаляха гарата отдалеч.
Друга причина да не обърне внимание на момчето бе класическата музика, която гърми в тази част на гарата от батарея добре насочени от управата високоговорители – ни
най-малко с цел да настрои слушащите я за мир и благоденствие, а по-скоро да ги прогони.
Но въпреки всички тези препятствия лицето на кльощавия младеж се запечата в съзнанието на Мелик, който за кратък миг дори се почувства неловко заради собственото си щастие. Това пък за какво му беше? Нима не бе преживял току-що нещо прекрасно и нямаше търпение да се обади на сестра си, за да ѝ съобщи, че майка им Лейла – след шестмесечни грижи за умиращия си съпруг и след година дълбок траур по него, вече не може да си намери място от радост, че ще присъства на сватбата на дъщеря си, и само се чуди какво да облече за случая, дали зестрата ще е достатъчна, а младоженецът – толкова красив, колкото всички го описват, включително и самата сестра на Мелик.
Та защо да не си бъбри Мелик с майка си? И той така и направи, с най-голям ентусиазъм, чак докато пристигнаха у дома. Трябва да е била неподвижността на кльощавия младеж, реши той впоследствие. Онези бръчки, прорязали тъй младото за неговите години лице. Зимният му вид през онзи прекрасен пролетен ден.
* * *
Това се случи в четвъртък.
А в петък вечерта, докато Мелик и Лейла излизаха заедно от джамията, онзи младеж, със същия шал и възголемия балтон, ги чакаше свит в сянката на един мръсен вход. Този
път Мелик забеляза, че кльощавото тяло на младежа е накривено на една страна, сякаш някой го е отклонил с удар от вертикала и сега стои под този ъгъл в очакване друг удар
да го изправи. А пламъкът в очите му гореше още по-силно, отколкото предния ден. Мелик посрещна погледа му директно, съжали, че го е сторил, и отмести очи.
А тази втора тяхна среща бе още по-неочаквана и от първата, тъй като Лейла и Мелик рядко влизаха в джамия, дори в някоя от по-умерените, където се говореше на турски. След 11 септември хамбургските джамии станаха опасни места. Ха си влязъл в някоя, където не трябва, и си попаднал на неподходящ имам, ха за цял живот са те включили
заедно с цялото ти семейство в списъка на наблюдаваните от полицията. Никой не се съмняваше, че на всеки ред молещи се има поне по един доносник, който трупа точки в
своя полза пред властите. И никой – бил той мюсюлманин, полицейски доносник или и двете, не би забравил факта, че свободният град държава Хамбург е бил неволно дом на
трима от похитителите, да не говорим за техните съзаклятници, както и че Мохамед Ата, насочилият първия самолет в кулите близнаци, е почитал своя гневен бог в една скромна хамбургска джамия. Освен това може да се каже, че след смъртта на съпруга ѝ Лейла и синът ѝ започнаха да обръщат по-малко внимание на вярата си. Вярно, старият си беше мюсюлманин, но беше и лаик. А отгоре на всичко бе и войнстващ защитник на работническите права, заради което го бяха прогонили от родината. Бяха отишли до джамията единствено заради това, че Лейла изведнъж бе изпитала внезапна нужда да го стори. Чувстваше се щастлива. Скръбта преставаше полека да я потиска. От друга страна обаче, наближаваше първата годишнина от кончината на съпруга ѝ. Трябваше да проведе разговор с него и да сподели добрата вест. Така или иначе бяха пропуснали главната петъчна молитва, та можеха и у дома си да се помолят. Но желанията на Лейла бяха закон. А и след като напълно основателно изтъкна, че личните молби е по-вероятно да бъдат чути, ако се отправят по вечерно време, тя настоя да присъстват на последната молитва за деня, което между другото означаваше, че джамията ще е почти празна.
Така че явно и втората му среща с кльощавия младеж е точно толкова случайна, колкото и първата. Как иначе да си я обясни. Така, по простому, разсъждаваше добродушният
Мелик.
* * *
На другия ден, събота, Мелик прекоси с автобус града, за да посети богатия си чичо в семейната фабрика за свещи. Отношенията между чичо му и баща му понякога бяха
обтегнати, но откакто баща му почина, Мелик се научи да цени дружбата с чичо си. И като скочи в автобуса, кого мислите, че видя? Кльощавият младеж, седнал долу под козирката на стъклената спирка, го наблюдаваше как заминава. А когато след шест часа слезе пак на същата спирка, момчето продължаваше да чака, свило се в същия ъгъл и увито в своя шал и магьосническо палто. Щом го съзря, Мелик, който поначало се бе зарекъл
да обича поравно всички човешки същества, бе обзет от някаква безмилостна ненавист. Имаше чувството, че кльощавият младеж го обвинява в нещо и това никак не му харесваше. Да не говорим, че при целия му жалък вид около младежа витаеше някакъв дух на превъзходство. Ама той какво очаква да постигне с това тъпо черно палто? Да не
си мисли, че от него става невидим? Или се мъчи да внуши, че дотолкова не познава нашите западни навици, та си няма представа какъв образ създава? Така или иначе Мелик възнамеряваше да се отърве от него. Та вместо, както би направил при други обстоятелства, да го доближи и попита дали се нуждае от помощ, или е болен, Мелик се отправи с бодра крачка към дома, уверен, че кльощавият младеж няма да има сили да поддържа същото темпо.
Времето бе прекалено горещо за сезона и слънцето прежуряше пълния с народ тротоар. Кльощавият младеж обаче успя по някакъв чудотворен начин да не изпусне Мелик: куцаше и се задъхваше, свистеше с дробовете и се потеше, сегиз-тогиз някаква болка го караше да подскача във въздуха,
но на преките успяваше да се изравни с него. Мелик си отвори и влезе в тухлената къщичка, която след десетилетия на семейна пестовност майка му притежаваше без почти никакви заеми. Но едва успя да си поеме няколко пъти въздух, когато звънецът на входната врата изпълни своя карильон. Върна се долу и завари на прага кльощавия младеж с преметнатия през рамо сак, с пламтящи от усиленото вървене очи, с рукнала като летен дъжд пот от челото му и с трепереща ръка, която държеше парче кафяв картон с надпис: „Аз съм мюсюлманин, студент по медицина. Уморен съм и моля да ме пуснете у вас. Иса.“
И сякаш за да затвърди смисъла на написаното, около китката му имаше фина златна гривна, от която висеше малък златен Коран.
У Мелик обаче вече се бе струпал доста гняв. Може и да не бе най-умният ученик в историята на гимназията, но не желаеше да го карат да се чувства виновен или непълноценен, нито пък да го преследва и изнудва някакъв нахален просяк. След смъртта на баща си Мелик пое с гордост ролята на глава на семейството и защитник за майка си, а за да
затвърди още повече тази своя власт, успя да направи нещо, което баща му не успя, преди да умре: в качеството си на пребиваващ в Германия турчин от второ поколение, той бе
повел себе си и своята майка по дългия каменист път към германското гражданство – процес, който оглежда под лупа всеки елемент от живота на семейството, като първото му
изискване е да е пазило осем години неопетнено поведение. Сега най-малко им трябваше някакъв налудничав скитник, застанал да проси на прага им и твърдящ, че е студент по
медицина.
– Върви по дяволите – изрепчи му се Мелик грубо на турски. – Махай се. Спри да ни следиш. Да не съм те видял повече. Не видя в прорязаното с бръчки лице никаква реакция,
освен потрепване като от удар. Тогава повтори думите си и на немски. Но когато се накани да затръшне вратата, установи, че на стълбите зад него е застанала Лейла, загледана
над рамото му в младежа и в картона с надписа, треперещ неудържимо в ръката му.
И видя, че в очите ѝ вече напират сълзи на жал.