Иван Гранитски

Ние, българите, непрестанно трябва да мислим за своите отечествени икони. Трябва да превъзнасяме до небесата светлия им морален подвиг, житейски пример и героична социална практика. Има ли народ, който уважава себе си, своето минало и традиции, а не поз­нава основополагащите, фундаментални исторически и интелектуални ценности? Каква е тази нация, която не зачита своите таланти и стародавното си наследство? И защо други народи с многократно по-малък от нашия национален опит знаят да ценят своите съзиждащи сградата на отечествения храм фигури и така да милеят за тях, а ние не можем?
Шести януари е денят, в който е роден един от духовните отци на нова България – Христо Ботйов. Не трябва ли политици, магистрати, депутати и прочие самооблъщаващи се като политически елит, а иначе небулозна маса, да преклонят глава ничком пред величието на националния, моралния и социалния подвиг на такива личности като Христо Ботйов? Задължително е, разбира се. Но онова, което е общоприето за цивилизована Европа през последните 50–100 години, май не е валидно за нас.
Нима не е срамно да припомняме непрекъснато на псевдополитическия елит, че националните духовни икони са дълг, отговорност, работа постоянна и всеотдайна, ако искаме да изградим нова и модерна България като част от общоевропейското семейство през ХХI век?! Защото никоя уважаваща себе си нация не може да се надява на просперитет и дълготрайно историческо бъдеще, ако няма духовни репери, трегери на народностното самочувствие, подпори на отечествената идентичност, които в крайна сметка се оказват темелите на различния – що се отнася до национална специфика, а всъщност единен фундамент на модерната европейска християнска култура.
Да, наистина ние, българите, сме православни и това е наша гордост, изключително важен принос в битието на християнската цивилизация. Това е и качествено основание да бъдем приети от страните, представляващи католическата деноминация в Европейската общност, за съпродължители, съоснователи, сътворци на съвременното европейско мислене. Според нас то ще жалонира и галванизира следващите няколко века в духовен и социален мащаб.
Всяка година на 6 януари почтените хора в България мислят за националното и общоевропейското значение на личността Христо Ботйов. Този велик дух емблематизира не само епохата на страшни борби и стремления, могъщи характери и силни духове, големи исторически образи, които представляват ХIХ век, не само изключително високия драматизъм на събитията в навечерието на Освобождението ни от османско робство, но и съзнателното и безкористно самопожертване на всяка ярка индивидуалност за свободата на Отечеството.
Христо Ботйов е действително необикновеният образ на оная епоха, който със своята самоотверженост, със своя дух, бунтуващ се против всички казионни, конформистки и ограничителни правила, се противопоставя на гнусната философия на “преклонената главичка, която сабя не сече”, на подмазваческото отърчаване в конака, на ибрикчийското сладострастно славословене на силния на деня. Но Ботйов е и възвишената идеалистична контратеза на натруфените, надути и изкуствени цветя на моралистичните компромиси на всяко ново време, което разчита на ерзаца, а не на истинското.
Всяко разкрепостяване, всяко съживяване на независимия политически живот е свързано с две възможности: първо, свободата, мотивирана от благородни и безкористни идеи, и второ, своекористно изкривяване и подмяна на истинското с имитационното, на благородното с омерзителното. Или както казва Иван Вазов: “...Свободният политически живот може да даде рождение на талантливи държавници или на шумящи или безидейни демагози, но не може той да роди ни Раковски, ни Любена Каравелов, ни Ботева, ни Каблешкова, ни Коча Чизмарят от Перущица. Героите и нравствените великани нито могат да растат, нито трябва да се търсят в днешно време: това ще да бъде и смешно, и безсмислено. Само една благоприятна почва съществува за такива цветя: борбата за свободата. Наслаждение от свободата, спечелена вече и от други, дава пища на съвсем друг род знаменитости: те са толкова по-лесни и по-многочислени, колкото опасностите са по-малки и личните самопожертвувания ненужни.”
Христо Ботйов е не само първата и най-ярка манифестация на българския расов гений, както твърди Гео Милев, но и най-категоричното доказателство, че е невъзможно да се създаде нова държава, възкръснала от руините на дълговечното робство, без икони, нравствени идоли, социални пътепоказатели. Войводата поет въплъщава в същото време и неизкоренимата способност на българското племе да се самопроизвежда, самопродължава, самовъзкресява след столетия чуждо иго. Ето на този удивителен и уникален генетичен код е представител Христо Ботйов. И затова той е огнедишащото сърце на националната и социалната революция, докато Апостола Левски е разумът на тази революция.
Съвсем неслучайно днес, в началото на ХХI век, ние припомняме разсъжденията на народния поет Иван Вазов за нашия герой: “...Вечно безпокоен, бунтующ се против всичките приети правила, традиции и обществен морал, той стана невъзможен и въоръжи против себе си обществото... Само в разгулната и родна атмосфера на хъшовете, в кръгът на които можеше свободно да диша, той се чувствуваше в елемента си. Той си ги подчини всичките чрез духовното си превъзходство. Той радостно делеше с тях глад, лишения и неизвестността за утрешний ден, както и надеждата да развее хайдушкия байрак в Стара планина. И като очакваше тоя ден на борба за свободата на България, той проповядваше свободата на цялото человечество, всемирното равенство, което видя във формата на комунизмът.”
Без съмнение ние неспирно, весден трябва да мислим за нравствения пример, величавото героико-историческо присъствие и лична неудържима харизма на автора на “Борба”, “На прощаване”, “Хайдути”, “Моята молитва”, “Смешен плач” и “Политическа зима”, ако искаме да се самоутвърдим като достойна и независима българска нация през ХХI век в рамките на Европейския съюз.
Христо Ботйов е другото име на отечествената доблест, другото име на националната идентичност, другото име на расовия български гений.
Мислейки за Ботйов в тези му величави духовни ипос­таси, ние разсъждаваме за себе си, за своите собствени чест и гордост, за постоянното възкресение на България, на великата национална Душа!