Далечната сибирска степ. Затънтено селце до китайската граница между края на войната срещу хитлеристка Германия и началото на настъплението срещу имперска Япония. През очите на бързо възмъжаващо момче като на бясна въртележка преминава битието на Съветския съюз през съдбоносната 1945-а. Морски пехотинци и танкисти, пияни мужици и застаряващи, но несломени жени, рано осиротели и пропушили хлапета, азиатската жестокост на сталинизма и изконната добрина на руския човек, самурайски харакири и вековна японска мъдрост, събрани в изящни хайку и в зловеща сага за гибелта на Нагасаки...
Толкова задъхана, неподправена, страстна и изповедна руска проза не сме чели може би от Василий Шукшин насам.
Андрей Геласимов е прозаик от новото поколение руски творци, необременени с догмите на соцреализма и с комплексите на перестройчиците. „Степни богове” прилича на едноактна пиеса със скромни актьори и взривяващ сюжет с висок тротилов еквивалент. Книгата се появява на българския пазар с логото на изд. „Ентусиаст“.

---

Хиротаро стоеше все така неподвижен и гледаше натам, откъдето скоро трябваше да изгрее слънцето. Утринната степ се простираше пред него, безмълвно му обещаваше множество пътища, зовеше го да направи крачка, да се разтвори в нея, да се превърне в тревичка. Въздухът бе неподвижен като скръб, като загуба на близък човек или като велик актьор, комуто не са нужни жестове, за да изрази най-дълбоки чувства.
Хиротаро се сети за старицата, която неочаквано го видя насред двора си и също като този въздух застина над кофата. Отново зърна пред очите си замръзналото й като маска лице и разбра какво трябва да прави.
Обърна се към жената, която седеше до болното момче. Погледът му бе променен. Вдигна ръка, направи плавно движение и се втурна около тях с бърза плъзгаща се стъпка, като тихо припяваше текст от класическа пиеса на театър „Но”.
Разбира се, не знаеше монолозите от пиесата, но това нямаше значение. Древната история за изгонване на бесовете сама дойде в паметта му и в някакъв странен екстаз започна да я играе пред изтерзаните си зрители или пред степта.
Като вдъхновено, но неумело изпълняваше движенията от ритуалния танц, разказваше за страданията на госпожа Аой, преследвана от духа на ревнивата и отмъстителна Рокуго. Хиротаро се превъплъщаваше ту в придворен чиновник, ту в магьосницата Терухи, ту в самия демон, ту в монаха, успял да го прогони, а Петка и Валеркината майка не откъсваха очи от него в очакване на чудото. Бяха напълно сигурни, че японецът вълшебства.
Пиесата разказваше как жената на принц Гендзи госпожа Аой нанесла смъртна обида на съперницата си, като не й разрешила да се срещне с мъжа й. Потърпевшата толкова се разгневила, че духът й приживе напуснал тялото и започнал да си отмъщава на бременната Аой. Знахарката Терухи накарала злия дух да се покаже и Рокуго, отхвърлена от принц Гендзи заради любимата му жена, съобщила намерението си да отмъсти.
Тук Хиротаро изпадна в затруднение, защото не знаеше как да изобрази маската дейган, с която в театър „Но” играят ролята на отмъстителна жена, но в следващия миг се сети за бабичката с кофата и направи такава физиономия, че Валеркината майка потръпна, а Петка зяпна и изпусна вълчето.
Когато стигна до епизода с изгонването на злия дух, Хиротаро вече бе напълно сигурен в себе си. Изпълняваше и партията на хора с необходимите коментари към пиесата. Движенията му станаха по-точни и чувстваше, че не допуска грешки. Като се плъзгаше покрай очарованите си зрители, с лекота предаваше пластиката на истинските актьори, способни да внушат дълбокото значение на танца си само с едно махване на ръкава. Бе си внушил, че наистина е облечен с кимоно, и всеотдайно декламираше наполовина измисления в момента монолог на монаха, като подсилваше думите му с многозначително разтърсване на широките си несъществуващи ръкави.
Когато Рокуго се появи пред Петка и Валеркината майка в образа на демон, Хиротаро влезе с нея в диалог от името на монаха и победи злата воля на разгневения дух. Като нададе тъжен прощален вик, демонът изчезна. Хиротаро застина в поза, с която показваше тържеството на победителя и в предутринната степ отново настана тишина.
Петка очаровано гледаше японеца и чакаше продължение. Когато настояваше този непотребен доктор да започне да гони злите бурятски духове, не можеше и да си представи как ще приключи инициативата му. Японецът спретна такъв спектакъл, че духовете на онзи свят сигурно тракаха със зъби.
Петка изпитваше неудържимото желание да скочи и да повтори поне нещо от онова, което направи японецът: с крясъците, с потропването, с неистовия вой. Въпреки неподвижността на Валерка в кръвта му напираше такава неудържима радост, че му се щеше да вие, да скача, да крещи.
Сигурно щеше да закрещи, ако майката на Валерка не го бе бутнала по рамото:
- Петя, виж...
Огледа се и мигом забрави за японеца.
Зад гърба им в широк полукръг седеше глутница вълци. Петка не повярва на очите си и примигна, за да се избави от видението, ала вълците не изчезнаха. Седяха, гледаха към хората и не мърдаха.
„Ще ни изядат, мярна се в главата на Петка. Така и не можах да се повозя на танк.”
Хиротаро бавно приседна, а Валеркината майка взе чашата с целебната вода.
- При теб върк – прошепна японецът, без да откъсва поглед от седящата на няколко метра глутница. – Иска върк.
Петка не го разбра веднага. Помисли, че японецът иска да хвърли неговия питомец за храна на вълците, но Хиротаро му посочи една вълчица, разположена в центъра на дъгата. Около нея като пухкави топчици бяха замрели три вълчета, големи горе-долу колкото Петкиния Страх.
- Ела тук – каза тихо и придърпа към себе си съненото вълче.
Два или три вълка веднага се изправиха след движенията му. Един се озъби.
- Недей, Петя – прошепна Валеркината майка. – Може би ще си идат.
Петка притисна вълчето към гърдите си и стана. Другите вълци също се изправиха.
- Петя... – умолително промълви Валеркината майка, но Хиротаро сложи ръка върху рамото й и тя млъкна.
Сърцето на Петка биеше като барабан. Чувстваше пулса си в коленете и в пръстите на краката. Направи крачка и спря, безсилен да продължи. Гледаше едрия водач, който наведе глава, озъби се, козината около врата му настръхна и бавно запристъпва към него. Когато вълкът застина преди да скочи, Петка притвори очи.
„Сбогом, мамо”, успя да си каже и за миг зърна тъжното й лице.
В този миг някъде далеч зареваха мотори. Степта потръпна, въздъхна и загърмя от мощта на танкови двигатели. Вълците приклекнаха, засуетиха се, а водачът се метна встрани и увлече глутницата след себе си.
- Нашите... – тихо рече Петка. – Ураааа. Настъплението...
Седна съкрушен, бършеше с лакът сълзите си, като не пускаше вълчето. Хиротаро се втурна към него, а Валеркината майка изтърва чашата и закри лицето си с ръце.
Изведнъж вълчицата, която се движеше последна заради вълчетата, се върна. Приближи се към Петка и Хиротаро, завъртя се, озъби се и се притисна към земята. Петка й подаде вълчето. Тя ловко го захапа за кожата зад врата и побягна.
В тази секунда слънцето изгря.
Петка рипна на крака, засвирка, закрещя, размаха ръце и като обезумял започна да търчи около Хиротаро. Опитваше се да надвика рева на танковите двигатели, а Хиротаро се усмихваше на изгрева на слънцето. После и той гърлено изкрещя и скочи да търчи след Петка.
Двамата бягаха в кръг сред грамадните късове каменна сол, викаха нещо несвързано, махаха с ръце, като хвърляха гигантски сенки върху розовата трева. Изведнъж Петка се обърна и от възторг скочи върху гърба на Хиротаро. Той потича малко с него и спря, като видя, че сенките им се сляха.


Превод Васил Данов