Иван Бърнев е актьорът, който обра аплаузите на премиерата на „Полет над кукувиче гнездо“ в Народния театър с ролята на добродушния и слаб Били Бибит. Образът събира много хумор и болка, с което печели симпатиите на зрителите. Талантливият актьор казва, че прави всичко със страст, и се надява да има възможност да изиграе още много различни характери.

---

- Г-н Бърнев, няма съмнение, че „Полет над кукувиче гнездо“ ви даде шанс за ефектна и запомняща се роля. С какво ви привлече Били?
- Честно казано започна леко да ме дразни, че всички казват: „Това ти е ролята, как си попаднал на ролята, това е точно за теб.“ Постъпвам наопаки - веднага някои неща се събуждат в мен да започвам да противодействам на тези оценки. Когато разбрах, че точно тази роля ще играя, я прегърнах! И никакви мисли извън това не са ми влизали в главата. Според мен, мога и към някакви други неща да се насоча, не е само тази роля, която ми пасва. Надявам се, че ще имам възможност и енергия да играя и абсолютно различни неща. Всичко, което съм правил досега, изключително много съм го искал! Това невинаги значи, че ще стане, но пък е гаранция, че ще дам всичко от себе си за идеята.

- Как протече репетиционният процес?
- Репетирахме три месеца. В началото гледахме много филми за психиатрични клиники, психодиспансери, герои с такива проблеми. Срещнахме се с един лекар, който е работил в психиатрията, говорихме с него. С режисьора Сашо Морфов всеки път имах чувството, че създаваме нещата в момента, макар че той вече ги беше създал в Русия. Тук имаше и критични моменти, изостанахме с времето и спектакъла го сглобихме няколко дни преди премиерата. Нямаше никакво време, но това по принцип е нормално за Морфов, защото е дълго времето на предподготовката – решавахме кое точно да вземем като текст от книгата, какво да остане като случки. Около два месеца правихме първо действие, а второ действие стана за 10 дни. Явно така е трябвало, защото като имаш началото и добре си стъпил на него, във втората част вече драматургията води нещата. Колегата, с който най-много общувам - Деян Донков, е изключителен партньор. С него нямаме никакви уговорки. Даже Сашо накрая със симпатия ни се сърдеше и ни казваше да си научим репликите, защото ние винаги се хвърляхме в сцените с някакви импровизации. Изключително лесно е да играеш поддържаща роля, като имаш такъв силен и мощен основен образ.

- Вие обаче получихте повече аплодисменти от главния герой Деян Донков?!
- Отдавам го на това, че ролята е ефектна. Били е човек, покрай когото има много забава, но и много моменти, наситени с болка. Естествено, радвам се на аплодисментите. Трудната задача обаче се пада на Деян, защото ако него го нямаше, нищо нямаше да се случи.

- Чувствали ли сте се някога като комплексирания до лудост Били и в живота?
- Чувствал съм се, разбира се, но не в такива крайности. Монологът, който той казва накрая: „Мислиш ли, че аз искам да съм тук, че ми харесва да съм тук, да не съм навън... Аз като стана сутринта и се погледна в огледалото, и плача, защото просто не харесвам това, което виждам, не харесвам един слаб човек. Искам да съм различен...“ Това е, разбира се, един краен монолог, като се събудя сутрин аз не плача. Винаги ми става приятно, като се погледна (смее се). Това го има във всеки човек. Но за да разбера Били, първо съм го потърсил в себе си. Има го във всяка ситуация и по някакъв начин аз изхождам от себе си. Когато играеш първа среща с жена например, а ти това си го извървял отдавна, имаш семейство и дете и така нататък, истината е да си припомниш първите мигове, тръпки, удоволствието да се развълнуваш от неща, които отдавна са минали. Това е красотата на нашата професия.

- Постановката засяга много актуални теми. Смятате ли, че психиатрията е умален модел на обществото, в което живеем в момента?
- Да, разбира се. В постановката всеки от героите си има диагноза. В един много по-широк мащаб това също е валидно Особено при нас, в този град, в София, може би лудницата е пълна. Всеки ден се поставям в такива ситуации и си казвам, ако бяхме едно нестресирано общество, хора, които живеят по-спокойно, това нямаше да се случи. Всеки живее на ръба на нервна криза.

- А актуална ли е репликата на старшата сестра Рачид, че живеем в „демокрация по график“?
- Въобще не предполагах, че хората ще реагират толкова на тази реплика. Но в момента у нас не е никаква демокрация, а манипулиране. Няма да вляза в политически теми обаче, а и не се интересувам от тях. Само чувам какво са съкратили от културата, какво са отрязали от киното...Знам, че и това не е позиция - човек да казва, че е песимист и не го интересува нищо. От друга страна, вярвам, че нашият най-силен глас е там, където са влезли 800 човека в залата и ти по някакъв начин можеш да си изразиш мнението. Може да чакаме и бунтаря Макмърфи да дойде, но по-скоро трябва ние да си даваме сметка, че сме заспали. Например аз нямам телевизор вкъщи, това не значи обаче, че съм се отървал от матрицата в системата. Би трябвало обаче всеки един да се опитва да не заспива, да се интересува от изкуство, защото когато имаш потребност, търсиш начин да се развиваш. Когато имаш ценностна система, няма шанс някой да те излъже. А сега хората ги приспаха пред телевизорите с ракийчица в ръка...Изкуството е начин да се събудим, но то може да се сравни с лекуването с билки, а не с антибиотици. Резултатът от него може да се види след дълго време, но ефектът е много по-силен.

- Как се работи с Александър Морфов?
- Три пъти съм работил с него. Първият - когато бях студент. Тогава нямах опит. По-късно дойде време да ме покани за роля вече като професионален актьор. За него мога да кажа, че е много „лек“, като работи с актьорите, много е емоционален. Дава възможност, когато си вдъхновен от нещо, да направиш всичко, което искаш. И той е достатъчно търпелив да го види, да го оцени. Има много развито чувство за хумор и фантазия. Така прави нещата, че всички са влюбени в начина му на работа. Има много деликатна и тънка душа, усеща, когато някой прави нещо искрено, и не го оставя, докато не го доразвие.

- Каква роля е изиграл във вашия живот учителят ви Стефан Данаилов?
- Голяма. Първо, като влязох пантомима в НАТФИЗ, се чудих какво ще учим четири години. След това кандидатствах при Стефан Данаилов и попаднах на един човек, който много си обичаше работата. Той беше събрал страхотен клас. Попадайки в тази среда, усетих, че е много хубаво да се занимаваш с това, което харесваш, особено като те води един човек, който ти дава всичко, от което се нуждаеш в случая. Един реактор като него успява да те зареди така здраво с любов към професията и да ти покаже, че е необходим изключително много характер в нея. Тези четири години бяха за мен радост, смях, забава и много работа.

- Престижно ли е да си актьор в България и какво ви мотивира?
- Тук се разминават две неща – моята стара истина, че е престижно, и реалността, че всъщност не е. Изключително много е девалвирала тази професия. Сега всички, които кандидатстват за актьори, просто ги вземат. Знае се, че актьорите не печелят пари и младият човек не може да го проумее Като кажеш, че си актьор, започват да ти се смеят. Казват: „О, бедният“. А това, което ме мотивира, е, че всекидневно ми се иска да доказвам на себе си, че работя нещо много специално. Мотивира ме това, че знам, че не съм като другите, че това, което работя, е уникално и има смисъл. Ако можеш да развълнуваш човек с играта си – да се смее и след това веднага да плаче, това е най-хубавото.

- Как оценявате театралната реформа, която тече в момента?
- Имам усещане, че тази реформа не се прави докрай. Пазят се различните екипи и министерства да я направят, за да не остане за тяхна сметка тежкият привкус, че те са направили реформата. А така, на час по лъжичка, нищо няма да стане. Аз съм на свободна практика от 1998 година и затова смятам, че по някакъв подобен модел могат да се освободят актьорите, а не да се махат театрите като институции. Смятам, че при свободната практика актьорът ще печели повече, защото парите му ще бъдат правопропорционални на това, което е изиграл. Няма едни да се сърдят, че получават малка заплата, макар че се скъсват да играят, а други, без да играят много, са със същата заплата. И аз съм объркан, не знам какво мислят тези, които правят реформата, какво реално искат и за какво хвърлят прах в очите... Не може театърът да се разглежда като печеливш и непечеливш. Той би трябвало да възпитава нашите деца, което сега го правят телевизиите.


Интервюто взе Соня Стамболийска