„Изходът” е втората част от вълнуващата семейна сага на Владимир Зарев, която преплита съдбите на героите от могъщия и разпадащ се във водовъртежа на събитията Вълчев род с драматичните обрати в историята на България. Книгата се появява с логото на изд. „Сиела“ и ще бъде представена официално пред читателската публика на 1 декември, сряда, от 18.30 ч в книжарница „Пингвините“ на Ориндж център на ул. „Граф Игнатиев“ 18.
Действието в „Изходът“ обхваща периода от 9 септември 1944 г. до т.нар. перестройка, преминава през годините на социализма и разкрива истината за това противоречиво време с цялата му дълбочина и сложност. Тази част от трилогията („Битието“, „Изходът“ и „Законът“) проблематизира смешението между идеология и държава. Авторът изследва психологията, философията и техниките на властта, разглежда я като човешка привилегия, но и като отказ от свободата, като всепроникващо деформиращо насилие.
Владимир Зарев е роден през 1947 г. в София. Завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. В момента е главен редактор на сп. „Съвременник“. Автор е на шестнадесет книги, десет от които са романи - „Хрътката”, „Хрътката срещу Хрътката”, „Лето 1850”, „Поп Богомил и съвършенството на страха”, „Разруха”, „Светове”. Негови творби са превеждани в Чехия, Полша, Унгария, Румъния, Турция. „Хрътката” и „Хрътката срещу Хрътката” излизат в бившия Съветски съюз в 200 000 тираж, а „Денят на нетърпението” е отпечатан в „Роман газета” в 1 300 000 тираж.
През 2006 г. романът „Разруха” на Владимир Зарев е издаден от “Кипенхойер и Вич” в Германия. Според „Франкфуртер алгемайне цайтунг“ „Разруха” е „романът на промяната в цяла Източна Европа”, а авторът – “българският Балзак”.
Предлагаме на читателите на „Класа“ откъс от новия роман „Изходът“.

Този Първи май беше гальовен и тържествен, обкичен с цветя , с излишна суетня и човешка глъч, ала най вече с тръпни знамена и и с природни знамения. В кула се роди дете с шест пръста на краката и с ципи между тях, неизвестно от къде за седмица в града се появи негър, черен като лъснат кавалерийски ботуш, с ослепително бели зъби и убийствено самотна усмивка. Люляците закъсняха и цъфнаха в уморено лилаво, мътни и пагубни надойдоха черешовите води, Дунавът се надигна и кипна, повлякъл горестния грохот на отминалата война и тишината на крехкия мир. Блатата се наляха с неподвижност, те обвиха в мистични изпарения залезите и огледаха в мазните си води възраждащия се живот.
След гладната зима селяните пристегнаха с една дупка коланите си , смазаха с катран каруците и превзеха пазара. Пролетта уми прозорците на дюкяните и лицата на циганите, та усмивките им саждиво просветнаха, из кафенетата отекна познатият пукот на заровете. В мазето на околийското управление Горския, същият, който имаше татуирана сирена на гърдите и беше пребивал комунистите, сега все така всеотдайно налагаше вчерашните си началници и „фашистките мекерета“ , някои от арестуваните полицаи и видните предприемачи , които бяха търгували с немците и не бяха имали далновидността или куража да се качат на последния кораб, бял и носталгичен, който отплува в септемврийската мъгла на 1944 година за Виена. Плувнал в пот и мириса си на животно, с отчуждението на всеки палач и с усърдието на инквизитор той отделяше кожата от месото им, трошеше костите им и изтръгваше признанието им за всичко, което поискаше.
Комарите се затоплиха, възвърнаха своята злокобна работливост на жужащи инструменти и събудиха жълтеникавия спомен за маларията. В мрежите на видинските рибари се хвана немска мина - тъпоноса и рогата тя приличаше на дявола, изглеждаше сляпа и безумна, ама не избухна, защото мирът беше повредил тънкия й механизъм. Бабите наизлязоха пред портите да се видят колко са останали след болнавата зима, преброиха се и под сенките на лозниците се захванаха за кълбата вълна и за иглите си да заплитат времето. Кочо Признателния разтълкува последния си сън и предрече сътворението на атомната бомба , чиято гибелна мощ щеше да освети пътя на човечеството с прекомерна и зловеща светлина. Учителят Пройков изостави опитите си по физика , с които беше доказал, че теорията на относителността е погрешна, захвърли пепитената си папийонка и влезе в опозицията. Той величаеше прозорливия ум на Чърчил и американската демокрация, захвана се да събира абонаменти за в. „Свободен народ“ , ораторстваше и гасеше в силни думи страстите си на романтичен монархист...
... На този Първи май градът излезе да приветства свободата. От празничната трибуна партийният актив размахваше каскети, партизаните крепяха в кобурите си тежки пистолети, имаше цветя и шум, от балкона на бившето околийско управление гърмеше високоговорител...През множеството преминаха три камиона. Първият, с двайсетина революционни знамена, вторият – с портретите на Маркс и Енгелс, на Ленин, Сталин и Георги Димитров, нарисувани от местния художник марксист. По-бавен, почти чутовен беше третият „Опел“ - той сякаш возеше приказка. На твърдите скамейки бяха седнали слугинята Цветана, която под широкополата капела трябваше да прилича на Анна Паукер, Тренчо бръснарина, обут в раиран панталон и с огромен ланец на жилетката, изобразяваше президента Рузвелт, Кочо Признателния с величествения си корем се бе подстригал като Чърчил, с кръглите си телени очила господин Хаджипетков напомняше Молотов.