Джон Милтън пробуди Ева от блаженството
„Изгубеният рай” от Джон Милтън (1608–1674 г.) излезе на книжния пазар с логото на изд. „Захарий Стоянов“. Превъзходното полиграфическо изпълнение напомня старинна книга, дело на художника Кънчо Кънев и ПК „Димитър Благоев”. Преводът е на Александър Шурбанов, а илюстрациите - на Гюстав Доре.
„Изгубеният рай” от Джон Милтън (1608–1674 г.) излезе на книжния пазар с логото на изд. „Захарий Стоянов“. Превъзходното полиграфическо изпълнение напомня старинна книга, дело на художника Кънчо Кънев и ПК „Димитър Благоев”. Преводът е на Александър Шурбанов, а илюстрациите - на Гюстав Доре.
„Във ведомствения блок на литературната история Джон Милтън отдавна вече е заел полагаемото му се жилище, и то не къде да е, а на най-представителния етаж – врата срещу врата със самия Шекспир. Но колко различни са тези два съседни апартамента на безсмъртието и какви коренно противоположни светове се откриват от техните прозорци! Шекспировият е обърнат на юг – пред него гъмжи пъстрото многообразие на човешкия свят. Милтъновият гледа на север – към Полярната звезда, и в него се блъскат космически ветрове. ”Това са думи от предговора „Светотворчеството на Милтън” на професор Александър Шурбанов.
Ще припомним, че основният сюжет на „Изгубеният рай” е съдбата на двамата библейски прародители на човечеството – Адам и Ева: нарушаването на Божията забрана и последвалото ги наказание – изгонване от райското блаженство. Успоредно с тази главна линия на действието се разгръща и втори сюжет – участта на Сатаната и неговите метежни ангелски опълчения, техният бунт срещу Всемогъщия и последвалото ги наказание – прокуждане от небесното блаженство.
Ангелската война може да се възприеме като художествен образ на вечния конфликт между силите на доброто и злото в света, като образ на естествената среда, в която се развива човешката драма.
Джон Милтън пробуди Ева от блаженството
Из „Изгубеният рай“
Джон Милтън
Чуха те гласа на Бога,
тъй както ходеше из Рая, с повеите леки
достигнал до ушите им по заник, те го чуха
и от лицето му сега сред дървесата гъсти
укриха се и двамата, додето Господ Бог
се приближи и на Адам извика и му рече:
“Адаме, где си? С радост ти ме срещаше преди,
съзираше ме отдалеч. Защо сега те няма?
Не ми харесва този прием в самота наместо
предишната ти преданост, свободно изявена.
Нима съм станал по-невзрачен аз? Каква промяна,
каква случайност ти попречи да си тук? Излез!”
И той излезе, а след него – Ева, не пред него
като в греха, и двамата – посърнали, смутени;
и нямаше във взорите им ни любов към Бога,
ни помежду им, а виновност очевидна само
и срам, и смут безизходен, и черно отчаяние,
и зло упорство, и омраза, и коварство подло.
След дълго колебание Адам така отвърна:
“Чух твоя глас в градината ти и ме достраша,
защото гол съм, и се скрих.”
На тази кратка реч
великодушният му съдник кротко отговори:
“Ти често чуваше гласа ми и не се боеше,
а му се радваше. Как стана тъй сега, че той
те устрашава? Кой ти каза, че си гол? Не си ли
ял от дървото, от което аз ти запретих
да късаш и ядеш под страх от най-сурова казън?”
Адам, от мъка обладан, така се отзова:
“О, небеса! Изправен съм на грозно изпитание
пред своя съдник – или сам ще трябва да приема
изцяло престъплението, или да виня
за него спътницата своя, втората си същност,
чиято слабост, тъй като тя още ми е вярна,
би трябвало да не разкривам и да не излагам
със жалбата си; но, уви, необходимостта
ме принуждава да го сторя с явната угроза,
че върху моята глава ще се стовари всичко
с непоносимата си тежест – грях и наказание;
макар че и да премълча за нейната вина,
укритото от мене ти без мъка ще откриеш.
Жената, същата онази, дето за отмяна
ми прати като дар най-дивен, толкова добра,
така уместна и желана, тъй богоподобна,
че от ръката й не можех да очаквам зло,
и всичко сторено от нея сякаш беше право,
каквото и да бе, щом беше сторено от нея –
тя ми донесе от дървото плод и аз го ядох.”
Тогава Вседържителят така го укори:
“Нима тя беше твоя Бог, та ти послуша нея
наместо него, или бе ти дадена за вожд,
за твой глава, или поне за равна с теб, та ти
й преотстъпи мъжеството, сана, в който Бог
те възвиси над тази твар, създадена от теб
за теб, чието съвършенство в истинската доблест
далеч надхвърля нейното? Действително, тя бе
и гиздава, и хубава, но за да породи
любов, а не покорство в теб, и дарбите й бяха
такива, че да процъфтят, когато са подвластни,
а не когато са на власт, което би било
твой жребий, ако знаеше цената си добре.”
Превод на проф. Александър Шурбанов