„Риалити“, която излиза на пазара с логото на изд. „Ера“, е завладяващо четиво на съвременна тематика. Сградата на аржентинската телевизия е атакувана от терористичен отряд. Служителите са взети за заложници. Но петима от похитените нямат представа какво се случва. Те са финалисти в „Биг брадър” и контактът им с външния свят вече е изцяло под контрола на терористите. Екстремистите смятат, че шоуто е квинтесенция на всички злини на западната култура, и осъзнават, че може да го използват като страховито средство за пропаганда. Авторът Серхио Бисио (р. 1956 г.) е най-известният съвременен писател, поет, драматург и сценарист в Аржентина. Носител на международни награди: приза „Емесе” за най-добър роман за 2001 г., а през 2004 г. получава международната награда за роман за етническо и културно многообразие в Испания.

---

Нападнаха в единайсет часа вечерта от последната неделя на февруари. Топло беше и дежурните полицаи – един мъж и една жена, пушеха във фоайе­то отвън. Жената беше подпряла лявата си ръка на едно от тежките стъклени крила на вратата. Дясната ръка на мъжа – увиснала с палеца за колана, чешеше слабините му, без да се прикрива. Не разговаряха, по-скоро се чудеха какво да си кажат, но го правеха на висок глас, без да се притесняват от късния час. Улицата беше пуста, по това време много рядко излизаше или идваше някой. Каналът беше лидер на аржентинската телевизия благодарение на програмите, които излъчваше на запис. Разговорът на пазачите хармонираше с тяхното съдържание – беше протяжен, банален и многословен. Накрая мъжът и жената хвърлиха фасовете на тротоара с еднакъв жест и се обърнаха, за да влязат. Мъжът бутна крилото на вратата, давайки път на жената. Жената благодари и се свлече с надупчен от куршуми гръб.
По време на тази акция загинаха още двама души: един служител на чистотата и един от пазачите на вратата. Всеки от тях се сдоби със свой собствен убиец. Чистачът бе ликвидиран от най-младия. Пазачът – онзи, който най-добре познаваше сградата – от един аржентинец от сирийски произход, който в последните месеци бе участвал във всички програми с публика на живо.
Единият убиец се казваше Суфян Зенит. Беше на двайсет и девет години.
Другият - Саймаз Омар, беше на трийсет и осем. Възрастта на останалите членове на групата варираше между трийсет и четирийсет с изключение на командира, който създаваше впечатление на доста възрастен човек.
Работещите нощна смяна в телевизията, които все още не бяха видели терористите, се парализираха, щом чуха виковете на командира и ритниците на Омар. Опънаха гърбове, обърнаха бавно глави и никой не се поколеба, че „се случва нещо странно“, всички бяха сигурни в това. Тишината, паузите между едва дочутите шумове (падащ стол, сподавен плач), недоловими в нормални условия на работа, придадоха мигновен и категоричен смисъл на всичко: това без съмнение беше страхът, звуковият му израз. Никой не вдигаше стола, никой не се опитваше да успокои плачещите. Някои, малцина на брой, помислиха, че е избухнал пожар, и се втурнаха надолу или нагоре по стълбите в зависимост от местоположението си, за да потърсят изход, но бяха незабавно заловени. В първите десет минути от началото на нападението терористите бяха взели петнайсет заложници. Половин час по-късно броят им нарасна до двайсет и двама. В полунощ вече бяха четирийсет.
Терористите напуснаха подземието и един сектор на първия етаж, за да укрепят позициите си в останалата част на сградата. Полицията вече я бе обкръжила и докато командирът и Зенит, който щеше да служи за преводач, се подготвяха да установят първия контакт с външния свят, Омар – на партера, направи едно откритие, което надхвърляше квотата за непредвидени събития на групата. Течеше риалити в ефир.
– Омар! – чу, че го викат.
Точно в този момент беше на път да отвори входната врата на къщата на „Биг брадър“.
Сайлаб бе насочил картечницата си към двама мъже, седнали на въртящи се столове пред един пулт. Мъжете бяха пребледнели и държаха ръцете си вдигнати малко пресилено. До тях видяха момиче, облечено в черно, което не помръдваше. Стоеше право, с лист хартия в едната ръка и химикалка в другата. Стискаше устни, но човек оставаше с впечатлението, че устата му е широко отворена.
Омар хвърли един поглед на мониторите. На единия от тях в черно-бяло видя момче и момиче да се целуват полуголи в леглото. На друг монитор се виждаха още трима младежи – две момичета и едно момче, седнали на маса. Ядяха нещо, което вземаха с пръсти от една купа, но явно или нямаха апетит, или пък бяха изтощени. Тази картина беше цветна. Останалите монитори показваха градина с плувен басейн, душ, коридор, фитнес зала, част от всекидневна... Омар размени няколко думи на пущунски диалект със Сайлаб, който вдигна рамене. След това посочи мониторите и попита на испански мъжете, седнали на въртящите се столове, какво е това.
Те бяха толкова изплашени, че започнаха да обясняват със запъване и пелтечене, без да успеят да изрекат и половината от едно нормално изречение. Въпросът на Омар при всички положения бе риторичен: знаеше какво представлява риалити шоуто – беше живял в Лос Анджелис и Мадрид – и въпреки че никога не бе гледал такава програма, веднага разбра, че става въпрос точно за това. Но случаят със Сайлаб беше различен. Той беше роден в Афганистан, в град Шавар, в една кирпичена къща. Още от най-ранна възраст беше ходил в медресето – училище, където моллите карат учениците да наизустяват Корана, но не ги учат на четмо и писмо. Така че Сайлаб не знаеше нито да чете, нито да пише. По време на руската окупация бе запълнил образованието си в лагерите за пакистански бежанци. Беше влязъл отново в Афганистан, за да се присъедини към талибаните, когато взеха властта. Когато ги изгониха, стана шофьор на такси в Кабул. Животът, който за него се състоеше от религия и барут, сега го беше поставил в телевизионен канал на Република Аржентина, където най-сетне получи възможността да опре картечница в носа на някой евреин. Мразеше евреите, но никога до този момент не беше срещал евреин. Гледаше в очите на Маркос Розвайг – по-пълния и по-нисък от мъжете на въртящите се столове. Гледаше го втренчено, докато Омар превеждаше на пущунски онова, което Розвайг обясняваше за риалити шоуто (нещо му подсказваше, че е по-добре да не произнася думата „шоу“). Въпросът бе, че Сайлаб не разбираше абсолютно нищо по темата, и това изглежда още повече го притесняваше. Розвайг го гледаше като нереално същество. Сблъсъкът на култури и светове (или на богове и планети) между едната и другата група беше тотален. Беше сблъсък между Рейтинга и Корана.