Непознати акценти от борбата на народа ни срещу османското иго, от Руско-турската освободителна война и българо-руското приятелство през вековете разкрива белетристката Спаска Гацева в книгата си „Ловец на деня“ (изд. „Фортуна прес“). Тя съдържа разказите на плевенската авторка за срещите и със забележителни хора в продължение на 30 години. Между тях са потомците на сподвижници на Левски, близките на ген. Владимир Заимов, знаменитата руска поетеса Белла Ахмадулина и др. Спаска Гацева е авторка на стихосбирките „Зрели дъждове“, „Писма до небето“, „Земна стая“и на повестта „Из гора ходят, мене търсят“. При всяко идване в Ловеч Левски се отбива в този дом. За последен път пренощува тук през декември 1872 г. След големия обир в Арабаконак турската потеря била вече по петите на дякона. Той идва от Троян в Ловеч да прибере архивата на комитета и през Къкрина да замине за Търново при Христо Иванов-Големия, а оттам – в Румъния. През онази паметна нощ на 26 срещу 27 декември, когато в Къкринското ханче потерята залавя Левски, тя арестува с него още един младеж, който доброволно поел риска да придружи Апостола в последното му пътуване. Името на този младеж е Николчо Цвятков, родният баща на баба Боцка. Три месеца след залавянето на Левски първият мъж на Мария Сиркова умира. Заяможна вдовица, една от най-големите красавици в Ловеч, тя могла да се омъжи за знатен човек, но предпочела да вземе болния бакърджия Николчо. Човекът, придружил Левски. Спомените на баба Боцка за разказите, които е слушала от баща си отново спомнят коравия дух на българина и любовта на простите люде към Дякона. Несполучливият скок през плета на ханчето е вече историческа фаталност. Турската потеря изритва от леглото Николчо, но той с нищо не издава, че познава окървавения пленник. Двамата предварително се били разбрали, че не се знаят. По пътя за Ловеч жестоко ги бият, смъкват дрехите и обущата на двамата и ги подкарват през белите преспи. Единият – към върха, откъдето видя прекия път към безсмъртието – бесилото. Другият – към бавно мъчително тлеене от побоищата и бюрократичното отношение на властта след Освобождението към неговата вярна служба. „На всички разпити тате отговарял: „Пребийте ме, аз съм прост работник, сега чувам това име Левски“. Тази упоритост го спасила. Защото Юдата не знаел дали татко е замесен в работата на ловешкия комитет, тъй като Левски не му позволявал да идва на заседанията, за да го има под ръка в случай на предателство“, разказва баба Боцка. Николчо Цвятков е съпровождал Дякона от Къкрина, Ловеч, Търново, Плевен до София – свързани двамата с едни белезници. Летописната книга на Ловеч разказва, че Николчо Цвятков през време на Руско-турската освободителна война се присъединява към русите и слиза с тях към Сан Стефано. След освобождението работи като горски стражар и през 1904 година склопява очи Седем години по-късно го последва и Мария Сиркова.