Маруся Панковска

“Красивата версия“ на Дончо Цончев тръгна към публиката с една необичайна премиера в зала № 7 на НДК. Необичайна, защото приятелите и почитателите на големия писател бяха изпълнили до краен предел залата въпреки отсъствието на автора. Ако не беше спешно извикан за последното си пътуване, тази вечер Дончо Цончев щеше да навърши 77 години. На премиерата присъстваше и министърът на културата Вежди Рашидов, който преди дни бе направил последния подарък на приятеля си Дончо – рисунката за корицата на последната му книга. Татяна Лолова прочете разказа „Нончо“, а Ицхак Финци изсвири на цигулка няколко парчета, любими на писателя.
„Красива версия” предизвика порой от красиви думи, а той някъде отгоре се подсмихваше. Независимо дали хората пред микрофона си вярваха, когато казваха, че той е сред нас, Дончо действително присъстваше сред публиката. И тя усети неговото присъствие.
А после празнувахме рождения му ден. Иван Гранитски, един от най-близките му приятели, ни поведе към ресторанта – да отбележим празника на Дончо. Той дойде и там. Не само защото му бяхме отредили чаша.
„Дончо Цончев беше кръвно свързан с възрожденците и поборниците - припомни си Иван Гранитски. - А това са хора, които силно любят и силно мразят. Но и пият! Той не пиеше, за да забрави тегобите на делника, драмата, неуюта, неуредиците. Обратното - Дончо Цончев пиеше според мен заради артистизма, заради възхитата от съпреживяването да бъдеш с приятели, с близки духом хора, дори да седиш два часа на маса и да не говориш с тях. Ето това невидимо, невероятно съпреживяване беше характерно за Дончо Цончев. Аз съм с 25 години по-млад от него. Признавам – преди 20 години съм бил на маса с Дончо, където той пие с приятели. А на следващата вечер – тоест след 48 часа, съм си тръгвал, а той е оставал. Пиенето на Дончо Цончев беше ритуално пиене, то беше свещенодействие, то беше усещането от съприкосновението с близкия духом човек. Той можеше да приеме на масата си и сервитьора, и просяка, и гения, приемаше дори хора, които бяха враждебни към него. Умееше да разговаря и с тях. Майсторството на неговото общуване беше неподражаемо.“


Вежди Рашидов, министър на културата: Тепърва ще го преоткриваме

Радвам се, че поне успя да види корицата, предния ден му я изпратих към четири часа, жена му ми каза, че спи дълбок сън, решихме да не го безпокоим. Помолих я, като се събуди да я погали, да я погледне и да ми се обади. И 40 минути по-късно получих съобщението, че Дончо е затворил „фабриката“ за литература, за проза, дори и за поезия. Защото той имаше и прекрасни стихове, които обикновено пишеше на цигарена кутия. Защо казвам, че е затворил „фабриката“? Защото когато в една фабрика стругарят си отиде, на неговото място ще дойде друг. А с големите писатели не е така, когато си отидат, се затваря и фабриката. Но мисля, че нищо не си е отишло със смъртта му, а напротив – сега се връща, тепърва ще го преоткриваме.


Божана Апостолова, издател: Търсеше доброто и красивото

Бих го сложила на най-високото място на стълбицата, като изключително добър човек, който търси красотата, и след това бих търсила неговото място в литературата. Дончо беше определено талантлив писател, добър майстор на късия разказ. Той искаше да мине през красотата, за да стигне човека. Навсякъде посланието му е за добро и красиво.Това една на вид непретенциозна книга, в която Дончо казва всичко, което е видял и усетил и което иска да ни остави като пример, като опит за духовна връзка. Това са парчета на мига, парчета разкази или есета, в които Дончо Цончев със своята лична чувствителност и с много острата си наблюдателност подсказва къде са кривините ни, какво му се иска да се случи, но в никакъв случай не се опитваше да ни поучава, да нравоучителства.


Антон Дончев: Огромно, невероятно дърво, с корона до небето

Приятели сме с Дончо от почти 60 години, не знам малко ли е, много ли е това. За 60 години не може да се опознае друг човек, може би трябват поне 100. Специално той като човек, като физическа личност, беше съвършено неповторим. С една голяма жизненост. Той свърши една голяма работа за нашата литература, той показа Афродита гола, показа я в момента, в който тя се ражда. Рисували са я с бикини, без бикини, със сутиени, гримирана…, той я показа как излиза от морето, как капят капките по нея, гола-голеничка и покрай него и ние започнахме да я обичаме. Беше великолепен човек, едно огромно, невероятно дърво, с корона до небето, богато напоявано с цистерни от ракия.


Гиньо Ганев: Беше цяла Вселена

Всички тези дни повтарят и са убедени, че Дончо Цончев се е преселил в други вселения, но ще остане винаги тук, където сме ние, живите. Не само като човек, а и като писател, той беше цяла Вселена. Чувам сега, че го наричат „майстор на късия разказ или на краткото есе”, това не е вярно, Дончо Цончев е една много по-голяма, многопластова картина, и той не се вгражда в такива квалификации. Той беше един летописец – летописец и на собствената си душа, и на душата на народа. Ние все си го представяме като ловец с пушка в ръка, но той научи тези, които можеха да стрелят, че да се прицелваш е по-важното, отколкото това да дръпнеш спусъка. Дончо Цончев умееше да носи усещането за мерник и за око, вгледано от вековечността на България и на нейния народ.