Дончо Цончев ще разказва истории на небето. Пет дни преди да навърши 77 години един от най-колоритните и неповторими белетристи в българската литература се пресели в отвъдното. Виртуоз на късия разказ и страстен ловец, описващ по неподражаем начин перипетиите си в горите и на полето. Това е образът на Дончо, който милиони почитатели на българската литература ще запазят в сърцата си. На 27 юли, на рождената му дата, в НДК щеше да се състои премиерата на последната му книга – „Красивата версия”. Празникът се отлага, но книгата ще стигне до своите читатели. Защото те я очакваха. Както всичко, написано или изречено от Дончо.
„Дълбоко съм убеден, че към всяко нещо съществуват поне сто ракурса и толкова версии. Аз съм за красивата версия. Тя се ражда от разума и доброто. Това ме прави щастлив и ме осмисля по някакъв начин. Понякога си въобразявам, че тъкмо тук е отговорът на въпроса, защо ми върви с каквото и да се захвана. Няма нормален човек, който да не иска красивата версия - за себе си, но и за околните. Лошото няма какво да го търся, то само ни намира, но търся доброто - красивата версия”, сподели още през май писателят Дончо Цончев, получавайки наградата „Златен век".
Боксьор, автомобилен състезател, геолог, зидар, майстор на камини. Справя се отлично с всичко, но писането си остава голямата му слабост. Така било и в далечната 1951 г., когато завършва гимназия с отличен, но ОФ-то не му дава бележка да следва. Без да се вайка, хуква по строежите с ватенката, а вечер се завира на един таван, за да пише.
Първият отпечатан разказ на Дончо Цончев е "Боровинки", видял бял свят през 1956 г.
С току-що излязлата публикация Дончо звъни у писателя Емилиян Станев: „Пишеш ли?”, пита го колосът. „Пиша”, отвръща младокът. Разказът е ловджийски. Това се харесва на Емилиян Станев и двамата засядат на чашка. После иде ред на разкази, новели, повести, драми, сред които "Мъже без вратовръзки", "Роман на колелета", "Червени слонове", "Опасни типове", "Почти любовна история", "Принцовете", "Ако можехме да ги чуем", "Звезден прах", "Къщата на песните".
Творбите му са преведени на 28 езика. Завеждащ редакция в издателство "Народна младеж" (1968-1970 г.), зам. главен редактор на "Профиздат" (1970-1973 г.), завеждащ отдел "Българска литература" в списание "Съвременник" (1973-1989 г.). Бил е и директор на списание "Лов и риболов", основател и директор на вестник "Наслука". Цончев е депутат в 40-ото Народно събрание (2005-2009 г.).
Политици от различни цветове го уважават и ценят. Младите литератори се учат от него. Но най-ценното за Цончо си остават неговите читатели. „Аз не излъгах читателите си и те ми се отплащат по един превъзходен начин. Не участвах в промени, в революции. Най-просто казано, хората ми вярват. Аз имам хиляди задочни приятели. Току получа дамаджана отнякъде. Еди-кой си. Не сме се виждали изобщо. Някоя бутилка със стихотворение. После с някои от тях се виждаме. Прекрасно е да имаш готови приятели. Все едно, че сме били заедно, като роднини”, казваше Дончо.
Той остави на България не само прекрасно творчество, но и заразяващ пример. Пример за общуване, за толерантност, за готовност да подадеш ръка. Майстор на разказа, майстор и на човешкия диалог. Трудно е да се прецени кое е по-ценното. Затова Дончо продължава да живее у всеки българин с поне един спомен – за ловджийска история, за човешка дума, или за една усмивка.



Президентът Георги Първанов:
Със смъртта на Дончо Цончев си отива една голяма фигура в българската култура. Битието му беше сложно, пълно с изпитания и превратности, но и в най-тежките моменти той не се отклоняваше от рицарството – както в своето творчество, така и в гражданската си позиция.

Премиерът Бойко Борисов:
Признавам, че и за мен новината за кончината на невероятния писател, публицист, общественик и спортист е много тежка. Напусна ни човек, живял живота си достойно и винаги търсейки доброто у хората.

Председателят на парламента Цецка Цачева:
Неподправеният талант на Дончо Цончев отдавна има своето достойно място сред най-добрите постижения на съвременната българска литература. Незабравими ще останат творбите му, посветени на природата, която за него беше неизчерпаем извор на вдъхновение и храм, пред който творецът се прекланяше.

Министърът на културата Вежди Рашидов:
Безкомпромисен към несправедливостите, той не пестеше от острото си слово. Два пъти повече желаеше да улови с писалката си - като с въдица, най-ценния трофей - доброто у човека! И колкото по-богат бе този улов на хорски доброти, толкова повече се стараеше да ни го посочи той, да ни помогне да го видим.