Петър ПЛАМЕНОВ

This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it.



29 юни - 26 юли 2010
СБХ изложбена зала „Райко Алексиев”
ул. „Раковски” 125

Художникът не е обичайна личност – не заради ореола, с който епохата на Ренесанса митологизира представата за Твореца, а защото чрез него Човекът обостря и развива способността си да се вглежда в света изотвътре, от собствените си очи. Независимо какъв жанр е една живопистна работа, едно художествено произведение, то е преди всичко сетивен израз, въ-плътяване на погледа. Особен ракурс към иначе неуловимия миг. Поглед неповторим и уникален, защото долавя сложното вътрешно взаимодействие между човек и свят, поглед и разум, миг и всевремие, сетиво и копнеж.

Стоян Илиев разкрива истината за своята страст към живота, за необяснимата жажда по красота и смисъл в тази юбилейна експозиция с историята на своите творби. Подобно мащабно представяне не е само лична равносметка, но начин да бъде споделен опита и пътя на една личност като творец и художник. Тук водещият импулс не е суетата, нито пък желанието за самоизтъкване, Стоян Илиев е скромен и дори леко стенителен човек, а по-скоро копнежът по споделяне и необходимостта от среща, от обмен на енергия и вдъхновение.



В юбилейната изложба творбите са организирани не по хронологинен принцип, а по-скоро по антологичен – те са разказ за пластическите и художествени дирения на художника за взаимодействието между класическата кавалетна форма и монументалния импулс, за стиловото преплитане на национални образи и мотиви като иконата и шарената черга, с дълбоко лични прозрения за красотата, вибриращата светлина и игровата безконечност на пластичната линия.
Стилът на Стоян Илиев е парадоксално единство на монументално, пластично, обобщено с декоративна фигуративност и богата колористична тембровост. Пластическата инвенция е свободна и дори привлича към себе си цвета – редица от камерните - малки и средни пластики от дърво, са буквално „живописвани”, формално трасформирани от тази интуитивна и почти греховна трансгресия на цвета към скулптурата с неговата обемна мимикрия, в която той придобива съвсем нов смисъл. От друга страна обемите в платната са близки до пластичното внушение, до непосредствената скулптурна стивност. 
 

 Интересът му се съредоточава в изобразителното наслагване на планове, изобразителна рефлексия на кинетичната динамика, от друга страна се натъква на някаква скулптурна потенциалност във фрагмента и неговата интензивна статичност – напрегнат кадър, отрязък, посветени на пиковия миг на явяването на емоцията, обобщение на формата. Това е особено осезаемо в интимните платна, представящи любовта и единението на мъжа и жената или в безбройните полу-абстракни, структурно изчистени голи тела на жени.



Интересът му се съредоточава в изобразителното наслагване на планове, изобразителна рефлексия на кинетичната динамика, от друга страна се натъква на някаква скулптурна потенциалност във фрагмента и неговата интензивна статичност – напрегнат кадър, отрязък, посветени на пиковия миг на явяването на емоцията, обобщоние на формата. Това е особено осезаемо интимните платна, представящи любовта и единението на мъжа и жената или в безброините полу-абстракни, структурно изчистени голи тела на жени.


Тематичният обхват е постоянен, лаитмотивен, но смисълът се ражда от нюанса, а не от „историите” в темите – Жената, голото й тяло, загадката на иконичния лик или свободни абстрактни, но не по-малко чувствени формални композиции, разгърнати в логиката на собствените си пулсации. Общият стилов прийом, единяващ естественото и условното във формата и колорита намират адекватен израз във всички насоки - пластическа структура, релеф, обем, плоскост, обобщена колористика, нюансивно тониране. Някои от скулптурните работи съчетават в провокативни платически единства детайли от обичайни вещи и структури, чиято разпознаваемост е прекомпозирана, деконструирана чрез новата идея на цялостната вътрекомпозиционна структура на пластиката.


Склуптурите играят тъкмо с конструкцията, в която отново проблясва някакава почи биологична естественост и органична спонанност, които обаче се удържани от техническата прецизност на не-случайното, на артистичната воля-идея, която следва демиургичната си страст-свобода. Камерните пластики от дърво, не рядко напластени с цветове, или пък оголени до веществеността на материяла, извеждата дървото до метафора на човешкото, до израз на човешката мяра и топлината. Всъщност Стоян Илиев наистина е от онова, вече сякаш почти „класическо” поколение български творци, което идва през през 60-те години на 20-ти век.




Роден на 13 декември 1934 г. в с. Здравец, Търговищко, през 1958 г. е приет в Националната художествена академия – София, където учи скулптура при проф. Любомир Далчев, живопис при проф. Дечко Узунов. Първото му по-цялостно представяне пред публика е през 1965 год. Оттогава неуморно се включва в художествения живот в страната със самостоятелни експоиции и многобройни участия в общи излоби. Освен с живопис и скулптура, той се изявява още и в областта на декоративно-монументалното изкуство, както и в специфичния жанр на илюстрацията. Автор на голям брой произведения - сграфита, стенописи, керамични пана, многожанрови инсталации и др. Двадесет години е художествен редактор в списание „Родна реч”.



Негови творби са участвали в десетки художествени изложби, в много групови изложби на живописта и национални прояви на илюстрацията. Творбите му са притежание на НХГ, СГХГ, НБУ, галериите в Ст. Загора, Сливен, Габрово, Варна, Добрич, Търговище, Плевен, Шумен, Смолян, Велико Търново и др. В чужбина със самостоятелни експозиции Стоян Илиев се представя успешно във Варшава (Полша) - 1985 г., Будапеща (Унгария) 1986 г., Бърно (Чехословакия) - 1987 г. и др. Негови работи са обект на музейни и частни колекции у нас и по света. Носител е на няколко престижни национални награди - Награда на МНП за детска илюстрация и орден „Св. св. Кирил и Методий” II степен.




Всяка творба е едно въплътено разбиране за битието, за смисъла на съществуването. От една страна тя е отговор на вътрешен въпрос, но от друга е въпрос, на който предстои да бъде даден отговор, и то отговор, който не може да бъде друг освен субективен, крайно личен, от всеки, който застава пред нея. На практика творбата е усилие от страна на твореца и на зрителя – усилие да попиташ за смисъла, без да се надяваш на нещо друго освен нов въпрос – всеки отговор се превръща в ново питане, всеки открит смисъл е предпоследен, защото пред него се простира само безкрайността...



Самостоятелни изложби:
1981, 1985, 1992 г. Национален център за изобразително изкуство - ул. „Шипка” 6 - София;
1996 и 2000 - Софийската градска художествена галерия;
1993 - Национален дворец на културата – София;
1981 и 1983 - самостоятелни изложби в град Варна;
2002 - галерия „Викинг”;
2003 - Арт парк център - Бизнес парк София;
2006 - галерия „Кавалет”- Варна;
2008 - галерия „Арт алея” и др.




* Фотографиите в статията са дело на автора Петър ПЛАМЕНОВ