This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it.

Рядко, но по някога се получават истинаски празници на изкуството и това става, когато се надмогнат обичайните дребнотемия, а хората, създаващи изкуство го правят от любов и сърцатост с вкус и стремеж към високо качество. Става дума за представянето на балета „Силфида” от трупата на Националния балет София. В лицето на директора Сара-Нора Кръстева, макар и бавно, промените започват да се долавят.

Трупата, затънала в съществени пробеми не само от финансово, но и от чисто художествено и дори човешко естество, сякаш започва да се окопитва. Законът за пенсионирането на балетните артисти превръща танцьорите в залог на кризата – въпреки тежкия физически труд, те трябва да остават на сцената и след обичайната четиресет годишна възраст. Немарливостта на политиците почити разрушава трупата като принуждава дори големите имена да се позорят и да се появяват вън от форма, в третостепенни роли.

Така се руши връзката между поколенията – тъй като много от отличните ни балетисти напускат поради мизерно заплащане, ограничен щат и още по-отчайваща, стагнирана поради пълна липса на средства и идеи, постановъчна политика. Ако някога трупата наброява 150 танцьора, сега са 60 и при това с корепетитори и художествен екип. В лицето на Сара-Нора има стремеж да се съхранят ценостите и да се намери път към разрешаване на проблемите. Сполучлив ход в тази аспект е категоричното опазване на всички значими заглавия от бавно и трудно изградения репертоар от последните сезони, дори и ако някои се изпълняват само по веднъж или два пъти.


Похвално е - така се съхранява от една страна енергията на трупата, разгръща се стиловия диапозон на артистите, а от друга се запазва разнообразието на и без това съвсем малкото постановки – пет-шест. Премиери се правят все по-трудно, а и липсват хонорари за стойностни постановчици – както се получи и с последната „Дамата с камелиите” по Верди, която е доста лековата, драматургически повърхностна и пластически шаблонна. Но още по-похвално е, че се дава път на можещи и скромни артисти, които дълго време се доказват, за да получат по-широко поле на изява – имам предвид сега Илиана Филипова в „Силфида”, а малко по-рано Иванка Касабова в „Лешникотрошачката” и разбира се, доверяването на солови партии на съвсем млади изпълнители.



След премиерата през 2002 г. спектакълът „Силфида” се е изиграл не повече от седем-осем пъти, бе избран от голямата прима Маша Илиева през миналата година като равносметка и сбогуване с палцовата техника. И този път отново само за едно изиграване, е на сцената, но това е и успешно и смело решение. Веднъж защото е защитено с отлично артистично качество и втори път защото подсказва политика, реноме и говори за ясна тенденция. Българската публика е тромава и рядко прегръща непопулярни и раритетни заглавия, такова за нашата страна за съжаление е и „Силфида”, което все още не е разпознаваемо като фаворитно и любителите подхождат с недоверие към него.


 А то е и значимо и интересно не само защото представя друга визия към романтичния шаблон, добре изразен в „Жизел” например, но и защото показва една доста по-нетипична пластическа мисъл за облика на класическото движение. Да не говорим, че настоящата ни постановка, която е всъшност втора по ред, след руската версия от 1988, е реализирана с помощта на голямата познавачка на стила Бурнонвил Дина Бьорн. Бе се събрала ценителска публика, която присъства на едно значимо художествено събитие.


А. Бурнонвил

„Силфида” е балет, изразяващ основната идея на епохата на Романтизма – дълбокото чувство за тъга от непостижимостта на съвършенството, огорчението от далечината на копнежа и разривът между вътрешен и внъшен свят. Съществуването е осъзнато като болезнена двойственост между идеално и реално, а усещането, че наличното се нуждае от своята алтернатива, за да бъде довежда до отчаяние от реалността, която безмилостно унищожавабляна. Вече самата тя не е нито така лесна, нито така хармонична както изглежда на пръв поглед. Оттук се поражда онова характерно желание за бягство от действителността, отнова своеобразно завръщане към безгрижното, красиво и хармонично пространство на щастието, неопетнено от двусмислието и сенките на битието и егоизма. Но бягството се оказва не само неуспешно, но и невъзможно Джеимс умира, любонта-бян е потъпкана, заради страха и дързостта на гордостта.

Както сполучливо отбелязва Лудвиг Тик относно отвъдния копнеж и романтичната представа за бягството от реалността: "Всичко това е много красива романтична представа, но всъщност се оказва вакуум, който изтръгва човека от действителността. Онези, които се отддават на очарованието му са наистина отговорни за страданията в настоящото състояние".
В какво тогава се стътоя истиниския празник?! Най-напред в подбора на солистите и не по-малко значимия факт в трансформацията на общата енергия на трупата, която от дълго време не е стояла на сцената нито така уверено, нито така лъчезарно.


Като Силфида, едва за втори път, се представа Илиана Филипова – една твърде интересна и вече напълно завършена балерина, на която не само може да се гласува доверие, но може да се изгради и по-постоянна репертоарна зона. Филипова е от онези надарени, съвестни, особено красиви и скромни артисти, които извоюват мястото си не със сила, а с деликатност, търпение и упорита работа. Дълго време е само в кордебалета и в кратки сола, където се откроява с изящество, задълбоченост, филигранност, стабилност и голяма вътрешна артистичност. Нейната красота, а и начина, по които стои на сцената са нетипични за нашето време. Тя не търси зрелищност, нито атрактивност, а напротив с мекото си меланхолно, дори чисто шопеново, излъчване създава един особен цвят, който придава богатсво на трупата, а и е рядък и поради това особено ценен. Просто не разбирах какви са причините за нейното бавно напредване, освен някои малки технически забележки, особени силата на пируетите, които са пренебрежими, а и несъществени. Един от отговорите е може би тъкмо това несъответствие със съвременната представа за балетната актриса, тази отявлена характерност на роматичена балерина, която подходяща за тясното поле на образите от Силфида и Жизел.

От друга страна красивите сола на Филипова в „Спящата красавица” като принцеса Флорина от дуета със Снята птица, една от четворка силфиди, Малък лебед, две вилиси, приятелка на Мари в „Лешникотрошачката”, па де дьо от „Пахита” няма как да не се забележат. Защото стилът на Филипова е забележим – добре разгърнати движения, цялостна елегантна линия, съчетани с отлична работа на ръцете и изящни движенчески фрази. И в спектакъла тя бе изпълнена с много лирично настроение, лекота с дух и красота като Силфида. В нейната интерпретация образът не е така палав и закачлив като при Мария Илиева, нито пък е така драматично наситен като при Веса Тонова или чудновато отвъден като при Диляна Никифорова. Илиана открива своя ключ в пределната грация и безплътност, в чистотата на образа и неговата копнежна унесеност. Да тя е палав и радостен дух, но тази игривост е облъхната от една чаровна и ненатраплива мекота. Невиността в любовта е това, около което Филипова гради своя нюанс. Особено красива е сцената с прелитащата пеперуда или ози с цветето, в който проличава цялото доверие на призрачното създание към Джеймс. Сцената на смърта е покоряваща не с драматичността, а с тишината, която рисуват движенията - Силфидата просто прелива в мълчанието, кинетичният диапазон се ограничава до трепет, линията бавно се прибира, а ръката едва пропърхва до върха на псътите. Няма омраза и обвинение, нито съпротива, а само смирено гаснене и тя пада в ръцете на своите посестрими... Като особено достижение на Филипова бих откроил изумителната филигранна работа на ръцете – детаилизираността във всеки един момент, безотказно елиптичното завършване и рисуване на линиите, деликатността на акцентите и отличната усвоеност на стила, които предполага много бълзи стъпки, които обаче се намират в контраст с бавно прибиращите си ръце и ниското водене на пулсациите от рамото или лакътя.


За силата на внушението помага чувството за естествена грацията и емоционалната интелигентност, която й помага да намери свои акценти – отвъд обичайните – например не само пръскането и пиенето на водата, но и поднасянето на цветето на Дежймс, лукавото надникване от вратата. Надявам се скоро Филипова да се представи и в други значими образи, сред които безспорно е и този на Жизел, тъй като след това съвсем категорично, в качеството и художествената си стойност превъплъщение, тя заслужава този шанс.



Не по-малко за радостното усещане от вечерта допринася и премиерът Трифон Митев като Джеймс. Той е толкова артистичен, внушителен и стабилен, че подпомогна не само изразителността на своята парньорка, но и наелектризира публиката с перфектното изпълнение като по учебник на голямо соло на Джеймс. Митев притежава онова специфично премиерско движение - едновременно елегантно, стаяващо сила и красива сдържаност. Скоковете му са пределно високи, дълго удържани в разгърнатост, напълно безшуми и надарени с учудващо елегантна дъга. Изяществото на ръцете е артистистично защитено от достолепна осанка и ярка артистичност. Неговият Деймс не сямо импулсивен, безотговорен и вятърничав младеж, който тъси мечтата си и загърбва реалността, а личност, която се съмнява, която търси истината и я намира в откровението на любовта.



Трифонов тълкува Джеймс по-скоро като трагичен образ, защото отхвърляйки любовта на Ефи, в страха си пренебрегва и дълга и гостолюбивостта, а накрая става жертва на мъста на старата жена, докато осъзнава, че тъкмо той носи вината за смъртта на Силфидата. Митев е прекрасен партньор, въпреки, че в този балет двамата любими дори не се докосват, защото умее да подчертава взаимоотношенията и да се вслушва динамикте и темпото на диалога с другия. Странно е, че на сцената между Митев и Филипова се получи особена образна амалгама, която подпомогна едновременно открояването на характера и темперамента и на двамата артисти. Почти призрачната меланхолност и поетична рафинираност у Филипова, се съчетава с топлата мекота и мъжественост на Митев – една прекрасна комбинация, която е подходяща за естеството на балета и засилва неговата въздейственост.


Тук не бих искал да пропусна и дебюта на Елена Пампулова като Ефи, която поема ролята след едно от емблематичните превъплъщения на прецизната, технически безупречна и много емоционална Дарина Бедева. Пампулова се обляга на виртуозността на партията, която превръща в ключ към образа. За нея Ефи е излъгано момиче, но тя е и твърде млада, за да се откаже от живота и набързо преодолява любовното си разочарование като приема предложението на Гурн – Кирил Иванов. Пампулова акцентира върху безметежната жизненост на своя образ, върху бликащата емоционалност и незлоблива доверчивост. Нейната Ефи е колкото неподкупно лъчезарна, толкова и открита и незлоблива. Увереното, красиво соло от бързи стъпки, стегнати подскоци с резки промени в линията от първо действие, разкрива един интересн потенциал и подсказва емоционална разкрепостеност. Кирил Иванов има добър сезон. След интригуващото превъплъщение в „Дамата с камелиите” като Жорж Жермон, сега като Гурн, въпреки характерната за стила му острота и не достатъчно отлята чистота на линиите, успява да изгради образа така че той да стене четим.


Екатерина Станимирова като магьосиницата Медж също успява да се открои. По начало Станимирова е запомняща се балерина, особено ярка в характерните партии. Надарена с ярка сценична сугестивност, която налага с темперамент и решителност, тя успява да сътвори поредица от успешни превъплъщения - Циганката в „Дон Кихот”, Италианска кукла в „Лешникотрошачката”, одалиска в „Козият рог”. За съжаление от края на миналия и началото на този сезон изявите и са доста колебливи като качество и се радвам, че отново започва да се бори за стабилност и стил. Нейната Медж е образ на съдбата, на мъстта и злопаметността. Ако фаворитката на тази партия Пенка Йосифова, акцентира върху тремолото в общото движение и присмехулното високомерие на този демоничен образа, то Станимирова подхожда през свадливостта на пренебрегнатия и страховитостта на желанието за отмъщение. Още малко задълбочаване на образа, разнообразяване на тремолото в ръцете в сцената със варенето на отровната отвара и иронична отсянка при съдбовните жестове, само би подсилило естеството на сценичната й харизма.


Спекакълът се получи не на последно място и заради общото вушение от излъчването на трупата. Кордебалета бе акуратен. Общите диагонали и масовия танц от Първо действие бяха заредени с необходимата приповдигнатост и веселие, а женският състав в бялата картина от Второ действие съумя да изгради правилното внушение за безплътност и да запази хеореографските образи и линии. Четворката силфиди Лора Бошнакова, Анита Манолова, Александра Александрова и Мария Лозанова изпълняват квартета с лекота и с необходимата за стила устремност на темпото.
Бих откроил и работата на диригента Борисв Спасов, който очевидно притежава дарованието да разбира кинетичния момент в музиката, да задава точни темпа и създава емоционални пикове, а и добре чувства онова, което определяме като романтичен стил. Той успява да изгради материята на музиката на барон Херман Льовенсколд като сложно взаимодействие между шотландски напев и класически стил и прирачно-сумрачна колористика, като тъси и психологическия аспект на тази ярко изобразителна музика, редуваща усещания за пърхаща нематериалност, картинна зримост и страстна жизнеустойчивост. И разбира се, както винаги на последък, валдхорната поне веднъж свири фалшиво, за да ни научи да се радваме на красотата в щрайха и прецизните сола на коцертмайстра Мария Евстатиева.

* Надписаните снимки в текста са дело на фотографа Виктор Викторов