Петър ПЛАМЕНОВ

Мен повърхностният, скръбният, жестокият любовта ме кара да усещам, че се превръщам в море, че нося в себе си дълбини и в тях съществува не само предвечен хлад, тъмнина и страх, но и музика.
 Безжалостното ми сърце се стопява пред тебе. Не зная откъде идва любовта, но това е единствената сила, която не накърнява свободата ми. Никога не бих бил това, ако твоята Любов не ме беше създала, ако не беше обуздала демоните на собственото ми отчаяние. Не светът предшества любовта, но светът се появява едва след любовта. Чувствам, че с тази обич мирозданието ме е изграло, но по някакъв начин аз пак съм победител, защото пред величието на своето собствено зверство предпочитам смирението на тихата нежност, която показва, че пред мен има пътища и надежда, за които не подозирах.
Никой не е същия след като обикне.
Няма миг, в който да не те обичам, защото любовта е като диханието.
Никой не заслужава повече съжаление, от онзи, който не умее да обича... Ти успя да ме научиш на най-важното, а то е да обичам - не само теб, но през теб и света, а и всичко онова, което до преди миг за мен бе враг и рана.

Ето и някой от най-красивите прозрения за любовта: