От както свят светува човечеството никога не е било доволно от социалния строй в който се намира. Високата класа се е стремяла да се осъществи като още по-богата, средната - да замени мястото на високата, а ниската, бедна класа е мечтаела (до колкото може да се занимава с тази мисловна дейност) да унищожи средната и високата и да възтържествува вечното равенство.
С понятието "социализъм" доста се е злоупотребявало. И зад тази, иначе прекрасна, идея за абсолютното равенство, за вечното щастие на индивида, за успешното реализирането на Аз-а в дадената социална обстановка, са се криели катастрофални обществени рискове.
Разбира се, равенството в едно общество трябва да се простира до там, до където хората имат равни права, за всички да има еднакви закони, да имат равни шансове за реализация в живота, да имат правото да обичат и да бъдат обичани. Всяко друго "човешко право" не е шанс, а рамка и ограничение над индивида.
Например в своята антиутопия - "1984" - Оруел представя едно недъгаво и болно общество. Понятието "двумисъл", което не рядко се използва в книгата, важи с пълна сила във всеки един аспект. Чрез терор, страх и насилие, поддържане на хронична военна обстановка, и втълпяване на абсурдни идеологии, обществото се контролира, манипулира и управлява. Сякаш се създава една машина, чиято единствена цел е да се поддържа, независимо дали ядрото и е качествено, важно е да работи. Така се ражда конвейера, така се ражда обезличаването на Аз-а. И понеже е абсурдно да се мисли, че всеки индивид може да достигне високо ниво на интелигентност, да се развива и изгражда, е много по-лесно да се поставят всички в една рамка, където мисловната дейност е "престъпмисъл". А и историята е доказала, че неграмотната и невежа маса е много по-лесна за манипулиране.
Интересен е фактът, че антиутопичният свят е желан от обществото. Сякаш човешкият индивид е настроен да се стреми, съзнателно или не, към този вид обезличаване на личността. Може би погледнато към днешна дата, светът, в който живеем се доближава повече до този на Хъксли, от колкото на Оруел. Пускаме телевизора, разлистваме списанията и навсякъде виждаме един и същи модел - разголена мадама, с дълга тупирана коса и огромен силиконов бюст.
И точно този е моделът на 21-век.
Моделът на красотата. Нима човешката личност не се обезличава по този начин? Аз-ът става продукт, а не личност, негова екзистенциална цел е не да се осъществи с идеите си, а да се продава с тялото си. Гледа се само лъскавата опаковка и колкото по-малко е "пълнежът", толкова по-добре. И този модел се разпространява като зараза в едно несигурно общество, като нашето. Всеки, който дръзне да се противопостави на общоприетото бива заличен от масата. Семейните връзки също са под карантина. Матрицата на красотата налага да се раждат деца, не в 9-тия както до сега, а в 7-мия месец, за да може жената да не се загрозява и да запази килограмите си. Все повече и повече от Запад се налага моделът за отрицателното влияние на брака във взаимоотношенията между него и нея. И всичко това се приема и обявява за нормално, дори похвално!!!
Порнографията се нарича изкуство, грозното се нарича красиво, индивидуалността е недъг, матрицата е идеал.
Дори в света на Оруел, при цялото това обезличаване, където няма мъже и жени, а другари, дори там се открива любовта. В това общество, където сексът е табу и пречка в осъществяване идеите на партията, дори там той е повече истински и интимен от колкото сега. Никой социален строй не е могъл да попречи на мъжа и жената да правят любов и да премахнат този акт изцяло. Но ето, че днешното общество положително се справя с този "проблем", не като го забранява, а като го преекспонира и толерира.
Смята се за нормално, дори за приоритет индивидът да има безброй безразборни връзки, които той нарича "опит".
Но дойде ли време да се ангажира напълно, той се чувства неспособен. Това е страх и неувереност в собствените качества, защото при една повърхностна връзка на показ се излага само външността. Но при едни по-задълбочени взаимоотношения на лице излизат всички комплекси, които умело се крият зад перфектната маска.
Но не само жената е жертва на модела за красота на 21-ви век. И мъжът от край време се чувства слаб и недостатъчно привлекателен. Отдавна са отминали дните, когато биреното шкембе и неепилираните крайници са се подминавали за сметка на мъжката чест и отговорност. Дори сега понятието мъж е доста абстрактно, на фона на "метро-сексуалните" индивиди. Скъпа кола, дебел портфейл и празноглава, но хубава манекенка, са напълно достатъчни за да се почувства значим и пълноценно живеещ ЧОВЕК. Защото ако до себе си имаше не кукла Барби, а мислещо и разумно същество, той щеше да осъзнае колко мизерен и жалък е всъщност.
Човешките ценности малко по-малко се губят за сметка на материалните придобивки.
Индивидуалността се губи за сметка на общоприетия модел.. Възмущаваме се и се отвращава ме от потресаващата реалност на "1984" и "Прекрасният нов свят", а всъщност живеем в едно още по-деградирало общество, което сами създаваме, поддържаме и с което толкова се гордеем. Парадоксално е, дори цинично - днес живеем в свят с неограничени възможности, имаме шанс за реализация, на практика голяма част от нашите утопични желания са се осъществили, но на цената на какво? На цената да загубиш себе си, да си един от многото, да робуваш на чуждите идеологии, а не на своите. Това не е ли отново един своеобразен пакт, в който трябва да продадеш душата си за да си гарантираш успех? Да си предмет в ръцете на другите, с който те да си играят и буквално да правят каквото си искат. Да, това е цената на успеха, това е реализацията "тук и сега", това е горчивата история на съвременната Пепеляшка, която вместо стъклени пантофки носи D&G, вместо тиква - кара Lexus и вместо на бал - ходи в Sin City. А принцът, той е идеалът за мачо, търси и намира пепеляшка всяка вечер и не за да и се обясни във вечна вярност и любов, а да я употреби и захвърли, като овехтяла кукла, която вече не е интересна. И защо да не го направи? На опашката чакат още толкова много и все от същия модел - хубавият. Кошмар ли е това или приказка, ще се събудим ли или ще останем завинаги опиянени от "неземната красота на 21-ви век", това естествено никой не може да каже.
Малцина са хората, които осъзнават реалната опасност, защото много по-лесно е да си затворят очите и да търсят своето място под прожекторите. Но все пак, тези които се замислят, често си задават вечният въпрос "Да бъдеш или не"? Заслужава ли си да търпиш целия този цирк, да си нормален, а да изглеждаш луд в очите на другите? Да си безсилна и анонимна част, да крещиш, но да няма кой да те чуе, защото всеки е зает с нарцистичното си Аз, всеки се гледа в собственото си огледало,където няма място за друг, няма място за теб..Но въпреки всичко човек си остава егоист, а и много отдавна съществуваше мъдра мисъл, че "надеждата умира последна". Ако не за друго, то поне на пук или от любопитство този живот трябва да бъде живян. Защото дори и от най-ужасния кошмар човек се събужда, дори и най-строгият деспотичен строй се пропуква и разпада. Това може би е надеждата и може би това е имал в предвид Оскар Уайлд, когато е казал, че
"всички сме в калта,но някои от нас гледат към звездите".
Ирена Лазарова
