Петър ПЛАМЕНОВ
This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it.

 

Майка се обажда по телефона рано сутринта и с развълнуван, приповдигнат глас ми казва: „Тук има толкова красиви цветя, всичко е разцъфнало,обсипано с безброй капчици,всичко пее и трепти от най-сладките птичи гласове, цяла сутрин е прекарала в градината на вилата, всичко така ме умилява, изпадам в такъв неудържим възторг, че ми се иска всичко да целуна!”. Най-красивите и невинни думи, изречени тъй спонтанно като възклицание за истината на възхитата, ей тъй по телефона... 

Истината на възхитата всъщност е истина на мъдростта. Кое поражда възторга, защо сме способни на него, ние тъжните, обречени и страдащи същества, и защо в необикновения и бързолетен миг на възклицанието „Ах!” постигаме цялата истина на съществуването без сянката на очаянието, в откровение без тревога?! Ах!- ето безсмъртието ни, ето щастието ни, ето пролуката на свободата ни, ето откровението на любовта ни.

Милостта и умилението са привилегия на тихия и невъзмутим Бог, който се надвежда над света, за да му се любува, за да го обича. Та нали цялото сътворение има причината си не в друго, а в желанието на Бога, преизпълнен в блаженството си, да има кого да обича. „Да имаш кого да обичаш” е извоюване на смисъла от безсмислието на случайността... Милостта възниква в съзерцанието, в откриването на нюансите, в долавянето на тяхното откровение, в истината за неповторимостта. Всичко обаче зависи от изтънчването на поглада, от неговото изкуство да се вглежда и опиянява, да търси и да се отдавава, да бъде свидетелство и про-зрение.

Нюансът е привилегия на погледа на Бога. Само Той вижда и разпознава безбройните нюанси, достига до благостта и благодатта на всемирното различие, само Той прониква до тайната на безкрайната игра на съществуването, което никога не повтаря едно и също, което е винаги ново, свежо – току що родено. Изкуството играе с тази тайна, съществува, за да я разбулва, така и нашият поглед се уподобява на Бога и започва да съзерцава великолепието на неповторимостта, открива нишките на Любовта, която пронизва мирозданието и акордира стихиите в главоломно шеметно съзвучие.

Сякаш едиствената достъпна за човешкото мъдрост за истината е тази на възхитата, на мига, който вече не говори - „Ах!”, на възторга, в който няма нищо друго освен щастието да бъдеш... „Ах!” -да се приближиш, да се умилиш, да обичаш, да си спсобен на блаженството на въхитата – като че ли това в това е прозрението на Любовта, която не само се натъква на смисъла, но разгръща безкрайността на надеждата и е способна на от нищо неограничена свобода.
И още - от възхита във възхита, от възторг към възторг - любовта никога не намалява, а непрестанно се уголемява и уширява - щом се сподели, щом се раздаде.

Ето тайната!