Петър ПЛАМЕНОВ
This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it.
Паунът видях опашка да разперва
разбрах защо Бог мълчи,
когато се усмихва...
Едно от чудните неща е умението на човека да мълчи и да превръща мълчанието си в музика. Танцът е особено мълчаливо изкуство, но движението преодолява немотата и я превръща в говор, в изящно пеене чрез всички фибри на тялото, които започват да трептят в ритъма на душата. Танцът прелива материята в безкрайната свобода на духа, където човек може да бъде всичко, което пожелае – птица, пеперуда, ронещ се цветен прашец, повей на вятър. Тъкмо тази метаморфоза на тялото и човешкото е духовния мотив в традиционните индонезийски танци. Индонезийският танц бива традиционен и свещен. В него е увлечено цялото тяло, движат се не просто ръцете, краката, таза, бедрата, но и главата, раменете, танцуват пръстите, очите, изражението на лицето. Ставите са сякаш свободни пръстите на краката и ръцете се извиват гъвкаво на горе. Показалецът на ръката често противопоставен на другите пръсти се движи сам - в символичен аспект, това е волята, задвижваща Аза, властта устременна единствено по посока на красотата.
В танца цялото тяло трепти, неспокойно и красиво, защото в този миг то не принадлежи само на този, който се движи, но преди всичко на онези, които го гледат и най-вече на божеството, което го вдъхновява. Танцува се винаги с леко приведено тяло, издаден назад таз и обтегната шия. От лицето никога не слиза една спокойна усмивка, която не показва никога зъбите, но има редица нюанси в зависимост от чувството. Заради това не слизащо от лицата им изражение индонезийците са наречени усмихващата се нация. Усмихващите се утни са синекдоха на целия човек те не скриват, а разкриват, защото усмивката е порта, врата към душата, от нея се излива потока на спокойствието. Усмивката е душата на танца, който отразява красотата и радостта на битието.
Усмивката е ладия в спокойния океан на щастието. Ето защо и танците са предимно по-бавни, особено тези в изпълнение на жени. Те никога не скачат, не тичат, а се плъзгат, плуват в пространството със ситни и пъгави стъпчици. Движението е диликатно не се нуждае от големи прастранствени мащаби, плавно окръглено то вибрира в себе си, в логиката на своя специфична вътрешна орбита, кръжи в радостта и не огъва агресивно пространството около себе си. Жените танцуват с удивителна грация и изящество на ръцете и краката. Пръстите ръцете се гънат и извиват подобно на течаща вода. Пуспанджали един от емблематичните танци, изобразяващ митологични представи той е танц на спускащите се водни капки от небето, които донасят със себе си и жените на земята. Докато купу-купу тарум представя играта на най-пъстрите и леки същества - пеперудите, увлечени в любовни игри, чиито крилца разпръскват цветен прашец.
Танцьорите носят на ръцете си пеперудени крилца и трептят с тях. Безграничността на щастието е изразено и в танците ринканг ринтак и топенг чиребон. Любовното опиянение кара всяко движение да бъде музика, да зазвучава. Жените в радостно алено привличат мъжете облечени в сдържания кармин на достолепието. Мъжките танци понгава и пънчак силат са по-динамични. Първия изпъстрен с леки скокове и елемети от бойни изкуства, ръцете сякаш елегатно връзват и развръзват въже, а после движението рязко се отпуска в кулминацията си. Във втория се танцува с вишневочервени големи ветрила – вятърът е оръжие – вдъхновение в боя, краката рязко замятат във въздуха дълги жълти шалове. Погледът побеждава, той е носител на силата и увереността, още преди реалната битка погледът вече е откроил победител. Всяка борба най-напред се започва с увереността и силата на очите.
Индонезийците считат, че всичко трябва да бъде изящно деликатно и чисто в същността си – настроението, аромата, движението, цвета и звука. Дрехата подпомага движението да завърши логиката на своя рисунък. Тоновете са наситени и ярки – жълто, червено, синьо, зелено, лилаво и виолетово, всичко извезано с много злато и сребро. Дрехата също е движение, потрепва дори само при поглед, затова е изпъстрена с висулки, мъниста, треперушки, пискюли от конци и злато. Главите са увенчани с корони или шалове, чиито висулки непрестанно вибрират. Всичко блести и сияе. Музиктата е изградена също на принципа на трепета. Тя е тритонална, без полутоннове. Настроението се изразява само от чисти тонове, звукът трябва да остане непотъмнен, дори когато е приглушен като тези на множеството тръстикови флейти, между които и приглушената сулинг и високата анкунг. Тонът се регулира от дължината и дебелината на бамбука.
Играта между духови и ударни инструменти – дървени и медни изгражда тембровата наситеност на звука. Основен меден ударен инструмент е гамелан, с богатство от разнобразни чисти вибриращи звуци в диапозон от по-пълътни и приглушени, капковидни до по-резки и пробивни. Звукът като цяло не е остър, а е стремеж към ясенота и светлина, каквито са и цветовете – чисти и ярки. Музиката се постига чрез напластяването на различни тонове и красотата произтича от контраста и съответствието. Ритъмът ту бавен, ту бърз винаги е близо до този на течащата и плискаща се вода. Инструментите са създадени така, че звуците, които пораждат да преповтарят шумовете на природата. Чрез звука и неговото пластично преобразуване във видимост чрез движението, човекът се слива с природата като се опитва да прибави към нейното звучащо битие и своя собствен глас. Оттук и щастието, което ражда усмивката, усмивката е музиката на лицето, движението на очите пък следва движението на слънцето и луната – изгрев-залез. Нищо в тялото не е само, всяка част от него има свое движение и отговаря на нукое природно явление, затова и танцът се сътои от множество съчетани детайли, които се сливат в удивително единство.
Най-красивият танц обаче е този на пауна – мърак от о-в Сунда в него красотата и щастието от философия на живота се превръщат в зрима реалност. Три жени в одеяния от зелен, червен и виолетов атлаз, носещи корони-птици на главите си с грацизни движения рисуват разперването на опашката на пауна, разперване усмивка. Паунът за индонезийците не е птица на суетността и високомерието, а птица на възкресението и безконечния живот подобен на слънчевата светлина, която залязва, но никога не умира, а всяко утро се ражда на ново още по-прелестна от преди.
Паунът има сто очи, с които все гледа. Красотата му ослепява и поразява. В началото движението е бавно, паунът се подготвя, трепти, той показва красотата си само на онзи, които е готов да я види, но не само с плътските очи. Единствен паунът познава тайната на щастието - поглъща отровни растения и змии, а не погива, защото знае как да трансформира отровата в красота, тъгата в радост. Танцувайки човекът се уподобява на тази дивна птица, за да може да узнае загатката на щастливото битие, на трансформирането на горчивината от битието в непогиваща радост отвъд думите в движението самия трепет на щастието.
