Петър ПЛАМЕНОВ
This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it.
„И вътре в нас красота на градини и горички...”
А. Шафтсбъри
Музиката е градина – непрецъфтяващ акустичен спомен за Рая, когато овладее душата, подчинява и тялото и заедно ги повежда из лъкатушещите дебри на насладата. През ХІV в. Ars Nova, изкуство на новата музика, разкрива, че насладата от звучащия глас и инструмент е мистично откровение, в което човек открива не само Бога, но себе си. Още Аристотел, осъждайки невъздръжаността, отбелязва, че единствено насладата от изкуството не изисква мяра, тъй като тя е звучащо самопознание - онзи труден и прекрасен път, превърнат от Сократ в съзнанелен избор и указан в надписа на делфийския храм: „Познай себе си!”.
Новият проект на италиански ансамбъл за стара музика Микрологус, осн. 1984 г., с дискография над 15 програми светска и църковна музика от ХІІ до ХV в., отличени с множество награди, сред тях и на сп. Диапазон, е посветен на онази музика, посветена на увеселенията и насладите сред цъфтящата прелест на растителното безгрижие.
Стилната програма “Елате любители на веселия празник” съдържа балади, мадригали и танцова музика от ХІV в. - Ars Nova. Звучат произведения от флорентинските майстори Герардело, слепия композитор, поет и органист Франческо Ландини, Лоренцо да Фиренце, прочул се с баладите си по текстове на Бокачо и Петрарка и Магистер Гулиелмус. Балади,песни истампита, мадригали се редуват с инструментални версии и типичния за онова време светски танц салтарело в живо скокливо темпо.
Инструментите са автентични реплики на старинни инструменти. Те са с по-ограничени технически възможности, но с по-близки до човешката природата гласове, по-тихи, по-интимни, предполагат слушатели и музиканти да бъдат в задушевения кръг на звучащия глас. Освен, че пеят Патриция Бови, свири и на малка арфа-лирика, а Симоне Сордини на лютня. Гофредо дели Еспости редува в пиесите ту блок флейта, флейта долче, ренесансов обой, ту гайда, трубадурски свирки или дълги фанфарни рогове, Габриеле Русо пък свири на цигулка и триструнната рибека, с резонатор от козя кожа със силен и по-рязък тембър, Габриеле Миракле на различни по големина тамбурело, тртриъгълник, малки чинели пиати и накари – малка двойка барабани, от които по-късно се развиват тимпаните.
Изпълнението им впечатлява с прецизност и лекотата във виртуозните части. Бови притежава красив и стабилен глас, които води безпогрешно, еднакво сигурно през височините и низините при резките алтерации и натрупващите се орнаменти в градиращи една след друга фориатури . Сордини деликатно поддържа втори глас на теноровата линия при често свободните в ритмическо отношение балади с неизоритимичен кантус фирмус.
Експресивността и артистичността на музицирането на петимата се дължи както на пределната яснота при тези взаимонадграждащи се, преплитащи се гласове и инструментални партии, така и на умението им за извеждане на чисти звукови акценти и не на последно място на прекрасния диалог помежду им. Стилистична линия на акустичните им търсения е логична без излишно доукрасяване или опростяване. Микрологус осъзнават динамиката и вътрешната “театралност” на тази музика, без обаче да я превръщат в декор или илюстрация.
Това е светска музика, която възхвалява или тъгува по любовта, музика за срещи, ухажване, веселия и честване, за приятелство, звучаща из паркове и градини – местата на безгрижие, не просто далеч от “болести и войни”, както казва Бокачо, но и спомен за “единствената градина, над която погледът на Твореца не тегне, а гали” /Сакети/. Защото този все още не напълно ренесансов, но променен човек и творец от ХVІ в. търси и намира онова пространство, в което човекът и Богът се срещат, за да бъдат заедно във веселието от самия живот. Изкуството е място за срещата с човешкото в неговата собствена мяра. Градина на духа място за отдих на тялото, за разтуха от скърбите и утешение от времето. Ars Nova е полифонично изкуство, но то все още носи в себе си едно разбиране за хармонично устроеното на битие, за съвършеното космическото отношение човек-Бог-свят. Затова е музиката продължава да бъде едно езотерично изкуство на мечтанието и неговата цел е да очарова, да разсее, но и да доведе до “делириум”. Многогласността е всъщност среща и единение на гласовете на началата.
Ето защо независимо дали темата е пасторална както в “Когато птиците пеят” или любовна “Печални очи”, “Желаният копнеж”или битово-хумористична “Не мога да пера”, “Хиляди мерси любима” и “Не знам кой ме иска”, всъщност винаги се пее за битийното всеединство и за съзвучието, разбирано като радост и наслада. Музиката завръща, тези които са се изгубили, тези който са се откъснали от градините на радостта. А музиката, както и градините са убежища за щастието, за прокуденото от света безгрижие, пространства на копнежа.
Последните няколко години, чрез покани на елитни състави за старинна музика, не само се засилва у нас интересът към рядката и старинна музика, но сякаш вече се появява и достатъчно информирана и адекватна публика, която да оценява качеството на подобно музициране, а това е един добър пример за това как се изгражда наистина жива културна среда.
