This email address is being protected from spambots. You need JavaScript enabled to view it.

 

 

 

 

Светът е стихотворение. Светът е сътворен от стихията на словото, от лирическият прилив на любовта у Бога. Поезията е онова от изкуствата, което показва тайната на мирозданието като творение от словото, като лирическо откровение. Поезията на Арсений Тарковски е опит битието да бъде преживяно именно като лирическо откровение. Нищо не може да бъде откъснато и отграничено от този акт на лирическо познание. Арсений Тарковски е поет в класическия смисъл на думата, творец който се самоосъзнава и сътворява чрез словото, който разбира и разгадава битието през изкуството.

 

 

Ето защо и неговото присъствие в руската култура и литература е далеч от епицентъра на литературната суета и междуособни препирни на измите формализъм, имажинизъм и тн. Неговата поетическа същност е насочена към всевременното и актуалното за човека въобще, дори когато повод за стихотворението е някоя повседневност, тя е разкрита в глобалния мащаб на човешкото. Стиховете му са толкова далеч от грубите експериментаторства на имажинизма, колкото и от самоцелните разпявки на формализма. В творчеството му има едно неокласицистично безстрастие към младежките бунтарства и недоволствата на одързостени към традицията млади поети. Въпреки, че през целия си живот пише, още в първите си творби, както и в късните си произведения у Тарковски се открива един пиетет към доведената до съвършенство класическа форма на стиха, на римните и стъпкови схеми, на сонетната форма, чиято формална безупречност е съзвучна на умиротворението, което постига мисълта, на хармонията, която е колкото принцип на живота, толкова и на творчеството и на отделната творба. Съзвучието на мисъл и форма, на живот и поезия, на поезия и философия са част от класическия аромат на това творчество, сродено с античната традиция с римското поетично наследство и далекоизточния пиетет към словесността. Хармонията в парадоксалния хераклитов мащаб на мироглед и лирическа структура, на откровение и цел, на парадоксално единение между раздор и любов.

 

 

Поезията с класическо аристотелово умонастроение, където поезията е говор за общото, за обобщения и цялостния човек, за уедрената картина на човешкия етос. В която се долавя отчетливо тежнение към едно философско осмисляне на съществуванието, поезията е философско-лирически акт на оцелостяване на “самосъзнаващата се душа”. Поезията е отговор на една лирическа сама по себе си стихия в човека да се самоопознае, саморазгаде, да проникне в театъра на съществуванието, да го разбере и чрез това разбиране да се домогне до правото да бъде творец на себе си и на битието си. поезията е отговор на извечния въпрос:

 

 

В поезията на Тарковски по оригинален начин се съчетават две много сложни психологически явления на актуалната “ситуацията на времето” и всеактуалната енергия на поезията като изкуство въобще. От една страна Тарковски осъзнава униженият статут на словесността в ХХ-ти век, все по незначещата нищо словесност, неспособността на модерния човек да се съгради в слово - ценност памет да има и обитава слово-света, така осезаем и в езическата античност и в християнското 9средновековие. У Тарковски се усеща страха от девалвацията на словото, от девалвацията на аграматичния дух, който става отвъд нравствен, хипо-етосен без словото, а словото винаги е откровение и присъствие на онзи вложен в човека от неговия Творец морален мир, които се изгубва без думите, който не може да бъде видян, и е единствено откровен в живителността на словото. От друга страна поетичното му изкуство не би могло да бъде изкуство без тази носталгия по словото, по демиургината и космизираща мощ на думите и без опита, колкото и безнадежден, трагичен и отчаян да е той, поезията да промени да преобърне, да преформулира света, изгубеното, да промени погрешната посока. Затова и поезията се превръща в мировъзрение в тотално изкуство в творчество и призвание. В онова, за което Торкуато Тасо настоява: “Никой не заслужава да се нарече творец освен Бога и поета”. Поетът не е съперник, но е съ-творц и има самосъзнание за това и, но самосъзнание надарено със “смирена гордост”.

 

 

У поезията на Тарковски има желание да се възстанови изгубеният статут на словото, да се възкреси съзнанието за изначалната му сила и роля в онзи отхвърлен и носталгичен библейски смисъл на откровение и спасение. Думата е жадуваното и чакано чудо: “Както си бродиш из града,/ кой знай отде връхлита лудо/ и ти пролазва по гърба/ нелепият копнеж по чудо”, откровението, което осмисля живота, защо само тя е способна да го проумее. Думата е чудо, чудото сега, откровението, което продължава да говори, въпреки упорито мълчащия зад битието демиург. Въпреки катастрофичното усещане за забравеност, изоставеност и безродност, за невъзможността за чудо в този неподваластен на словесността и ословесимостта свят:

 

 

Очакването обаче е парадоксално възстановяване на чудото, защото надеждата е актуално присъствие на желаното, самата способност да се очаква, упорито да се надява е вече чудо, а чудото е преди всичко удивление и поезията е архив на това усещане, на този неведом говор, извор, които не утолява жаждата, я превръща в спасение, защото Думата е откровение, защото тя създава свят, обяснява го и го изживява, думата е събитие и съдба. И

 

 

На едно място самият Тарковски казва: “думата в прозата и думата в поезията се отнасят помежду си като физическият опит към чудото” (1967). Поетът притежава профетическа сила, той прозира в миналото и бъдещето, той разбира временното и вечното, той е буквално посредник между времената, защото се занимава с обобщения портрет на човешкото. поезията е разшифроване на загадката на битието “на някакви звезди...безсмисления слог”. Пя е заговаряне на битието и ухо за неговия отговор, дешифроване на на пръв поглед неразбираемият език на съществуванието: “водата и речта/ й в онзи ден – безцелна и безсмислена” или както в едно друго стихотворение се казва: “прохладен поток,/ бъбрещ припряно весден/ без да има какво”. Поезията прониква в значението, нейният език е език за същностите “надвременен език”, прочетен в самата тъкан на битието в каменния и растителен архив на битийния говор “Аз по каменна книга надвременен уча език”. Език усвоен “от тетрадка на трева”.

 

 

 Поезията припомня и проговаря този език на съществата, този невъзможен да човешката уста “птичи език”, който охранява смисъла и достойнството на всичко съществуващо: “тревите и близките не унижавах”. Владеенето на този език, говоренето на него, чрез поезията възвръща достойната мяра на човешкото и го съизмерва с непреходното “Цялата вселена,/ тихо, бос, смирено/ ще обиколя” .Поезията на Тарковски показва цялостния човек и се грижи за неговото достойнство, в смисъла на латинското dignitas достойнството – духовно и физическо достолепие, високото положение на човека като сътворец, като даващ имена като първенец като великолепно творение като потомък на Адам: “...росата- това са сълзи. /Знаех: всяка фасетка .. на пламтящото слово пророческо дом е/ и секрета Адамов по чудо открих”.

 

 

 

Достойнството е балансът между началата на човешкото, равновесието, което предпазва от огрешеността. Целостта на човешкото едновременно тяло и дух, каквото впрочем е и самото слово и дух и материя и знак и действие, е онова, което човекът трябва да изисква от себе си, а не сам да се осакатява, като ранява или пренебрегва ту духа си, ту тялото си, защото:

 

 

Поезията възвръща на човека целостта, широтата на възмечтаното, спасява с “лекота небесна”от “тежината земна”, тя е един титаничен жест да се изговори света и съществуванието, но и да му де даде тласък. В словото има някаква жертва и тя винаги се носи от твореца, чрез жертвата всякога се осъществява спасението, защото ние не знаем в какво се състои нашето безсмъртие, но усещаме, че нещо в нас е безгранично, въпреки обречеността ни на времето, и ние вярваме, че не губим живота си в думите, а го спасяваме чрез тях, макар думите да костват и изтръгват живота си от нас самите. И както пише Тарковски: “Думата е само ципа/ на човешките съдби,/ ала точи упорито/ нож за тебе твоят стих”.

 

Стихотворението на света не само трябва да бъде из-речено, но и из-живяно само така светът, а и самите ние имаме шанс да се превръърнем в устойчиво стихо-творение.

 

 

Ето и малък подбор от новия сборник със стихове на Тарковски:

 

 

Из „Самосъзнаваща душа”

Избрани стихове и проза от Арсений Тарковски

Двуезично издание

Издателство: „Ерго”

 

Подбор и превод от руски: Владимир Морзоханов

 

„Пиша това, за да бъда разбран напълно не като стихотворец, което не си струва усилията, а като знак, поставен от времето на този път, по който то вървеше. Гласът ми звучи правдиво, защото времето не само търкаляше своите чугунени топузи, но и слушаше само себе си: а то имаше глас, подобен на единния глас на симфоничния оркестър. Той беше абсолютно множествен и всичко, което беше, беше: аз не можех да се родя извън него и предчувствайки бъдещето понякога с година, понякога с ден, все пак, волю-неволю, растях в неговите длани.”

 

 

 

 

Из „Фрагменти“

 

Падна ми се да живея дълго и аз бях пристрастен наблюдател на измененията, които протичаха в самосъзнанието на човечеството, в характера на неговите знания. Моите баща, майка, брат ми оставиха в наследство интереса към точните науки и литературата. Бях възпитан да се прекланям пред законите на човечността, уважението към личността и достойнството на хората. Смятам, че най-главното в света е идеята за доброто. Идеята за доброто във всичките й въплъщения.

 

(...)

Аз вярвам, че човек трябва да прави това, което му е присъщо по вътрешното му убеждение. Най-любими са ми тези мои стихове (може би те не са най-добрите), в които съм изразил докрай своето отношение към света, към нещата, към чувствата човешки.

 

(...)

“По-вярна си, сърдечна памет...” - това не е съвсем вярно, защото сърцето без разума и разумът без сърцето са невъзможни. В стиховете, в които чувството не се проверява от разума, а разумът не се проверява от чувството, нищо не се получава. Виждаме това от маса примери. Това, което ни предлага съвременната поезия, е или разум без чувство, или чувство без разум.

 

 

 

 

• В публикацията за илюстрации са използвани работи на Рене Магрит